— Скейд ли? Не те помня.
— И няма откъде — отвърна непознатата. — Аз станах една от конджоинърите едва след твоето заминаване.
Имаше нужда да зададе много въпроси, хиляди въпроси. Но нямаше как да ги зададе всичките наведнъж, още повече пък по този остарял, тромав начин на общуване. Все пак трябваше да започне отнякъде.
— Колко време съм отсъствала?
— Сто и деветдесет години, с точност почти до месец. Замина през…
— Две хиляди четиристотин и петнайсета година — довърши вместо нея Галиана.
— … Да. А сега сме две хиляди шестстотин и пета.
Галиана не помнеше доста неща и не беше сигурна, че иска да си спомни много от тях. Но главното бе ясно. Беше повела три кораба от Майка Нест в Космоса. Намерението беше да се изследва далече зад добре картографираните от човешкия род граници, в непосещавани досега светове, в търсене на сложни форми на извънземен живот. Когато слуховете за война достигнаха до малката флота, един от трите кораба тръгна обратно към дома. Другите два обаче продължиха нататък и прекосиха още много слънчеви системи.
Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да си спомни какво се бе случило с другия кораб, продължил издирването. Изпитваше само шокиращо усещане за загуба, крещящ вакуум в главата си, която трябваше да бъде изпълнена с гласове.
— Моят екипаж?
— Ще стигнем и дотам — повтори Скейд.
— Ами Клавейн и Фелка? Успяха ли да се върнат? Взехме си довиждане с тях много далече оттук; би трябвало вече да са се върнали в Майка Нест.
Последва ужасна, непоносима пауза, преди Скейд да отговори;
— Върнаха се.
Галиана щеше да въздъхне, ако беше възможно да го направи. Усещането на облекчение беше изумително; не беше си давала сметка в какво напрежение живее, преди да научи, че любимите ѝ хора са живи и здрави.
В последвалите спокойни, блажени мигове, Галиана се вгледа по-съсредоточено в своята събеседница. В някои отношения тя изглеждаше точно като конджоинър от епохата на Галиана. Беше облечена с едноцветни, напомнящи пижама черни панталони и широко черно яке от нещо като коприна, лишени от каквато и да било украса или индикация за принадлежност. Беше аскетично слаба и бледа, изглеждаше почти в краен стадий на недохранване. Гладкото ѝ лице имаше восъчен тен — не беше непривлекателно, но му липсваха линийките и вдлъбнатините на обичайното изражение. А липсата на каквото и да е окосмяване по черепа и лицето ѝ придаваше вид на недовършена кукла. Дотук поне не можеше да бъде отличена от хилядите други конджоинъри: без връзката ум с ум и лишени от обичайния облак проектирани фантазии, които им придаваха някаква индивидуалност, те трудно можеха да бъдат различени едни от други.
Но Галиана никога не беше виждала конджоинър, който да изглежда като Скейд. Скейд имаше гребен — твърда, тясна структура, която излизаше от челото ѝ, на два-три сантиметра над носа, и след това извиваше назад, по средната линия на скалпа. Тясната горна повърхност на гребена беше твърде подобна на кост, но страните му бяха осеяни с красиви, фини, вертикални бразди. Те блестяха, пречупвайки светлината: електрическото синьо и сияещото оранжево, водопадът от всички нюанси на дъгата променяше цветовете си при най-лекото помръдване на главата на Скейд. Но това не беше всичко: Галиана виждаше напомнящи течност вълни в различни багри да преминават по гребена дори при липса на промяна на ъгъла.
— Винаги ли си била такава, Скейд? — попита тя.
Жената докосна леко гребена си.
— Не. Това е добавка на конджоинърите. Нещата са се променили откакто замина. Най-добрите сред нас мислят по-бързо, отколкото някога си си представяла, че е възможно.
— Най-добрите сред вас?
— Не исках да прозвучи по този начин. Просто някои от нас се сблъскаха с ограниченията на основния план за човешкото тяло. Имплантите в главите ни позволяват да мислим десет-петнайсет пъти по-бързо от нормалното през цялото време, но на цената на повишено излъчване на топлина. Кръвта ми се изпомпва през гребена и оттам — в мрежата от бразди, където излъчва топлина. Браздите са оптимизирани така, че да имат максимална повърхност, и се огъват, за да предизвикват движение на въздуха. Казвали са ми, че ефектът е приятен за окото, но това е чиста случайност. Всъщност научихме този трик от динозаврите. Те не са били толкова глупави, колкото изглеждат. — Скейд погали отново гребена си. — Това не би трябвало да те притеснява, Галиана. Не всичко се е променило.