— Чухме, че имало война — додаде Галиана. — Бяхме на петнайсет светлинни години оттук, когато уловихме вестта. Първо, разбира се, разбрахме за чумата… после пък — за войната. Не виждахме никакъв смисъл в достигащите до нас новини. Според тях сме щели да се бием срещу демаршистите, нашите някогашни съюзници.
— Новините са били верни — отвърна Скейд, с мъничко съжаление.
— Защо, за Бога?
— Заради чумата. Тя разруши обществото на демаршистите и създаде масивен вакуум във властта в Йелоустоун. По тяхна молба се заехме да създадем временно правителство, което да управлява Казъм сити и сателитните му общности. Те обясниха, че предпочитат ние да направим това, а не някои други фракции. Представяш ли си каква каша щяха да забъркат ултрите или скайджакърите? Е, това свърши работа за няколко години, но тогава демаршистите започнаха постепенно да възстановяват някогашната си мощ. Не им хареса начинът, по който бяхме узурпирали контрола над системата, а и не бяха готови да се споразумеят за мирно възвръщане на своя контрол. И така, започнахме война. Те я започнаха; всички са на това мнение.
Галиана усети как част от въодушевлението ѝ се изпарява. Беше се надявала да се окаже, че слуховете са били преувеличени.
— Но в крайна сметка ние победихме — промълви най-сетне тя.
— Не. Войната продължава.
— Но оттогава са минали…
— Петдесет и четири години — кимна Скейд. — Да. Знам. Разбира се, имаше временни затишия, прекратяване на военните действия и кратки интерлюдии на намаляване на напрежението. Но те не продължаваха дълго. Старият идеологически разкол зейваше отново, като незараснала рана. В сърцето си те никога не са ни вярвали, а ние винаги сме гледали на тях като на реакционни лудите, нямащи желание да посрещнат следващата фаза на човешкото развитие.
Галиана усети, за първи път след като се бе събудила, странен, наподобяващ мигрена натиск зад ушите. С него, от най-старите части на главния ѝ мозък на бозайник, нахлу ураган от първични емоции. Това бе ужасният страх от преследване, от усещането на приближаването на глутница тъмни хищници.
„Машини — спомни си тя. — Машини като вълци, които излизат от междузвездното пространство и се прикачват към ауспуха.
Ти ги нарече „вълци”, Галиана.
Тях.
Нас.”
Странният миг отшумя.
— Но ние работехме заедно толкова добре, толкова дълго — промълви Галиана. — Със сигурност можем да намерим пак общи интереси. Имаме много по-сериозни тревоги от някаква си дребнава борба за власт, от това кой ще управлява една-единствена система.
Скейд поклати глава.
— Опасявам се, че е прекалено късно. Сега между нас стоят прекалено много мъртъвци, прекалено много нарушени обещания, прекалено много жестокости. Конфликтът се разпростря и до други системи, където има конджоинъри и демаршисти. — Усмихна се, но усмивката изглеждаше насилствена, сякаш лицето ѝ щеше да се върне към неутралното си състояние в мига, в който отпуснеше мускулите му. — Нещата не са толкова отчайващи, колкото би си помислил човек.
Войната върви в наша полза, бавно, но сигурно. Клавейн се върна преди двайсет и две години и това веднага се отрази. Преди завръщането му бяхме постоянно в състояние на отбрана, бяхме попаднали в капана да действаме по стадния принцип. Затова на врага му беше много лесно да предвижда всяка наша стъпка. Клавейн ни освободи от веригите на този стереотип.
Галиана опитваше да си наложи да забрави вълците, изплували в съзнанието ѝ, и да се съсредоточи върху първата си среща с Клавейн. Беше се случило на Марс, когато се бе борил срещу нея, като войник на Коалицията за невронна чистота. Коалицията се противопоставяше на експериментите ѝ за увеличаване възможностите на мозъка и виждаше единствения поносим изход за това в пълното изтребване на конджоинърите.
Но Клавейн бе видял по-голямата картина. Първо, като неин затворник, ѝ бе дал възможност да осъзнае колко ужасяващи изглеждаха експериментите ѝ на представителите на останалата част от системата. Никога не бе предполагала подобно нещо преди той да ѝ го обясни търпеливо през всичките месеци на своето затворничество. По-късно, когато го освободиха и се договориха за условията за прекратяване на военните действия, именно Клавейн доведе демаршистите, за да действат като неутрална трета страна. Те съставиха документа за прекратяването на огъня и Клавейн не се отказа да настоява, докато Галиана не го подписа. Това бе майсторски удар, циментиращ връзката между демаршисти и конджоинъри за столетия напред, докато Коалицията за невронна чистота вече се споменаваше в учебниците по история само като бележка под линия. Конджоинърите продължиха експериментите си върху нервната система, които се толерираха и дори насърчаваха, стига да не опитваха да абсорбират други култури. Демаршистите използваха своите технологии, които чрез тях достигаха и до други човешки фракции.