Вилхелм Хауф
Корабът на призраците
Баща ми държеше малък дюкян в Балсора. Ни богат, ни беден той беше от онези хора, които не обичат да рискуват от страх да не изгубят малкото, което имат. Възпита ме що-годе добре и от рано ме научи да му помагам. Тъкмо бях навършил осемнайсетата си година, когато направи първата си по-голяма спекула и умря, вероятно от притеснение, че е доверил хиляда жълтици на морето. След това обаче нямаше как да не го призная за щастливец, защото няколко седмици по-късно се разнесе новината, че корабът, на който баща ми е поверил стоката си, е потънал. Това нещастие обаче не можеше да сломи младежкия ми дух. Обърнах цялото си бащино наследство в пари и тръгнах да пробвам щастието си в чужбина, придружаван единствено от един стар слуга на баща ми, който от силна привързаност не желаеше да се отдели от мен и моята съдба.
От пристанището в Балсора отплавахме с добър попътен вятър. Корабът, който бях наел, трябваше да ни закара до Индия. Петнайсет дни бяхме пътували по редовния морски път, когато капитанът ни извести, че се очаква буря. Лицето му беше угрижено, изглежда не познаваше фарватера по тези места достатъчно добре, за да може спокойно да го посрещне. Заповяда да се спуснат платната и ние продължихме съвсем бавно напред. Нощта беше настъпила, беше светло и студено и капитанът вече започна да си мисли, че се е заблудил в признаците за задаваща се буря. Изведнъж съвсем близо до нас профуча кораб, който не бяхме забелязали дотогава. Диви крясъци и весела гюрултия се носеха откъм палубата, което ме озадачи не малко в напрегнатия час преди разразяването на бурята. А капитанът, застанал от едната ми страна, пребледня като мъртвец.
— Корабът ми е загубен! — възкликна той. — Там пътува смъртта!
Преди да успея да го разпитам за странното му възклицание, моряците нахълтаха с ревове и писъци:
— Видяхте ли го? — крещяха те. — Свършено е с нас!
Капитанът нареди да прочетат молитви за утеха от Корана и отиде сам да управлява кораба. Но напразно! Бурята видимо се надигаше и преди да е изминал и час, корабът се разби и заседна. Спуснаха лодки и когато последните моряци едва бяха успели да се спасят, корабът потъна пред очите ни и аз се озовах в морето разорен до просешка тояга. Но с това бедите ни не свършиха. Бурята се разрази, лодката не можеше повече да се управлява. Аз се вкопчих здраво в стария си слуга и двамата си обещахме да не се отделяме един от друг. Най-после дойде денят. Но заедно с първите слънчеви лъчи излезе вятър, който подхвана лодката и я преобърна. Повече не видях никого от екипажа. Бурята ме беше зашеметила и когато дойдох на себе си, се намерих в ръцете на моя стар, верен слуга, който се беше спасил, закрепвайки се на преобърнатата лодка, и ме беше изтеглил при себе си. Бурята беше утихнала. От кораба ни нямаше и следа, но недалеч от нас видяхме друг кораб, към който ни носеха вълните. Когато го наближихме, познах, че е същият, който през нощта мина покрай нас и толкова много изплаши капитана. Обзе ме особено чувство. Думите на капитана, които се бяха потвърдили така ужасно, пустият вид на кораба, от който, колкото и да се приближавахме, както и да крещяхме, никой не се отзоваваше, ме плашеха. Но това беше единствената ни надежда за спасение, затова възхвалихме Пророка, който ни беше избавил по такъв чуден начин.
От предната част на кораба се спускаше дълго въже. С ръце и нозе загребахме натам, за да можем да го хванем и най-сетне успяхме. Още веднъж извиках, но на кораба си оставаше тихо. Тогава задрапахме по въжето нагоре и аз като по-млад се движех отпред. Но, о, ужас! Каква картина се разкри само пред очите ми, като стъпих на палубата!
Подът беше почервенял от кръв и двайсет-трийсет трупа в турски одежди се търкаляха наоколо. На средната мачта с пирон в челото бе прикован богато облечен мъж със сабя в ръка, бледо и изпито лице — той също бе мъртъв. Вцепених се от ужас, едва смеех да дишам. След мен се изкачи и моят спътник. Видът на предната палуба, по която не се мяркаше жива душа, а се търкаляха само страховити мъртъвци, порази и него. Най-накрая, след като в страха си се обърнахме за помощ към Пророка, се осмелихме да продължим нататък. При всяка крачка се оглеждахме дали няма да изскочи нещо ново, още по-ужасяващо. Но всичко си остана по старому. На длъж и шир нямаше нищо живо, с изключение на нас и океана. Не се осмелявахме даже да говорим високо от страх, че мъртвият капитан, прикован към мачтата, може да завърти към нас изцъклените си очи или че някой от умрелите може да извърне глава. Най-сетне стигнахме до една стълба, която водеше към вътрешността на кораба. Там несъзнателно се спряхме и се спогледахме; никой не се осмеляваше да каже какво мисли.