Беше още доста рано, когато пристигнахме при кораба. Всички веднага се заловихме за работа и само след час в лодката лежаха вече четирима. Неколцина роби трябваше да ги закарат до сушата, за да ги заровят. Като се върнаха те разказаха, че мъртвите им спестили усилието да ги погребват, защото още като докоснали земята, се разпаднали на прах. Продължихме да отделяме мъртвите от палубата и до вечерта всички бяха занесени на сушата. Най-накрая на борда не остана никой друг освен този, който беше прикован за мачтата. Напразно се опитвахме да изтеглим гвоздея от дървото, нямаше сила, която да е в състояние да го помръдне дори на косъм. Не знаех какво да сторя, мачтата не можеше да се отсече, за да го закараме на сушата. Но в затруднението ни помогна Мулей. Накара един роб бързо да отиде до сушата, за да донесе гърне с пръст. Когато пръстта беше доставена, вълшебникът изрече над нея тайнствени слова и я изсипа върху главата на мъртвия. Той веднага отвори очи, пое дълбоко въздух, а раната на челото му започна да кърви. Сега лесно издърпахме гвоздея и раненият падна в ръцете на един от робите.
— Кой ме доведе тук? — рече той, след като, изглежда, си беше отдъхнал малко.
Мулей посочи мен и аз се приближих.
— Благодаря ти, непознати чужденецо, ти ме спаси от дълго мъчение. От петдесет години тялото ми пътува по морето, а духът ми е прокълнат да се връща всяка нощ. Но сега главата ми докосна земята и аз мога смирено да отида при дедите си.
Помолих го да ни каже как е стигнал до това ужасно положение и той заговори:
— Преди петдесет години бях властен, известен човек и живеех в Алжир. Жаждата за богатство ме тласна да оборудвам кораб и да започна да пиратствам. Беше минало известно време, когато веднъж качих един дервиш от остров Занте, който искаше да пътува без пари. Аз и хората ми бяхме грубовати люде и не зачитахме светостта на този мъж, аз даже му се подигравах. Но когато веднъж той, обзет от свещен гняв, започна да ме гълчи за греховния път, по който бях поел, през нощта, както се бях напил в каютата си заедно с кормчията, ме обхвана ярост. Вбесен от това, което беше казал дервишът и което не бих позволил дори на султана да ми говори, се впуснах на палубата и забодох кинжал в гърдите му. Издъхвайки, той прокълна мен и екипажа ми да не намерим покой нито в живота, нито в смъртта, докато не положим главите си на земя. Дервишът умря и ние го изхвърлихме в морето, като се присмивахме на заплахите му. Но още същата нощ думите му се изпълниха. Част от екипажа ми се опълчи срещу мен. Настана яростна кавга, докато моите привърженици не паднаха и аз не бях прикован на мачтата. Но и бунтовниците загинаха от раните си и скоро корабът ми се превърна в огромен ковчег. И моите очи угаснаха, дъхът ми спря и мислех, че умирам. Но това, което ме държеше, беше само вцепенение. На другата нощ, в същия час, в който бяхме хвърлили дервиша в морето, аз и моите другари се събудихме. Животът ни се беше възвърнал, но ние не можехме да правим и да говорим нищо друго, освен това, което сме правили и говорили през онази нощ. Така плавахме петдесет години, не можехме нито да живеем, нито да умрем. Защото как да стигнем до земя? С истинска радост всеки път плавахме с издути платна по време на буря, защото се надявахме да се разбием в някоя ладия и да положим уморени глави на дъното на морето. Не ни се удаде. Но сега ще умра. Още веднъж приеми моята благодарност, непознати спасителю! Ако съкровищата могат да те възнаградят, вземи кораба ми като знак на благодарност!
Главата на капитана клюмна така, както си говореше и той издъхна. Мигновено и той както другарите му се превърна в прах. Събрахме праха в сандъче и го погребахме на сушата. От града аз си взех работници, които поправиха кораба. След като размених стоката от борда срещу друга за по-голяма печалба, аз наех моряци, наградих богато приятеля си Мулей и отплавах за родината. Но заобиколих, защото спирах на много острови и в много страни, за да продавам стоката си. Пророкът благослови начинанието ми. След девет месеца се завърнах в Балсора богат, колкото ме беше направил умиращият капитан. Съгражданите ми се почудиха на богатствата и късмета ми и вярваха, че съм открил диамантената долина на известния мореплавател Синбад. Оставих ги да си мислят каквото искат. Оттогава обаче младите хора, едва навършили осемнайсет години, ги изпращат по света, за да извадят моя късмет. А аз си живея спокойно и на всеки пет години пътувам до Мека, за да благодаря от свещеното място на Аллах за благословията му и да се помоля за капитана и екипажа му да ги приеме в рая.