Уендовър вдигна поглед към небето. Нощта беше към края си, скоро щеше да се зазори. Продължи по-нататък. Цареше покой. Бухалът от близките дървета беше отлетял. Лисицата, която джавкаше в студа, докато ловуваше из храсталака по протежение на защитната стена, беше млъкнала. Уендовър заобхожда периметъра. Провери постовете, доколкото можа, но валеше твърде силно, за да се мъчи да се катери по хълма до портата. Вместо това се върна при главния вход и въздъхна с облекчение, щом намери подслон и завет под навеса. Зачуди се как ли се чувстват чужденците вътре в къщата. Дали са се посъвзели от неразположението, сполетяло ги по пътя. Касълдийн, а също и досадният градски лекар Дерош, бяха настоявали изрично Паулентс и семейството му да бъдат на сигурно място и в безопасност. Уендовър подозираше, че рицарят го е грижа най-много не за друго, а за безценните вещи, притежавани от търговеца.
Уендовър се запъти към лагерния огън, приклекна до другите постове, за да си постопли ръцете и взе своя дял от доста препеченото месо, приготвено на намазан с лой тиган на открития огън. Пи разредено вино и зачака. Най-накрая забиха камбаните на катедралата, на «Сейнт Огъстин» и другите градски черкви, които възвестяваха часа за утринната служба и Христовата литургия[20]. Изправи се, затегна колана си, наметна се с плаща и се отправи към главния вход. Беше уморен и пътят нагоре по хълма, по който снегът беше образувал големи преспи, сякаш продължи цяла вечност. Провикна се към един от стражите на главното стълбище да дойде и да му помогне. Понесъл фенер, мъжът нагази в преспите и тръгна надолу да го пресрещне.
— Слава Богу — извика пазачът, протегнал прът, за който Уендовър да се хване. — Поне снегът спря.
Уендовър изръмжа в отговор, сграбчи пръта и се измъкна от преспата. Изкачи стъпалата, където останалите постове се бяха скупчили около огъня на билото на хълма. Повдигна солидното месингово чукче, изковано във формата на облечен в ризница юмрук и го пусна. Чу как трясъкът отекна вътре, но отговор не последва…
Подземията на кметството в Кентърбъри бяха зловонни, смрадливи дупки, но лейди Аделиша Деконте разполагаше с най-доброто: разположена в края на плесенясал ходник малка, тясна килия, затворена с тежка врата, завършваща с решетка отгоре. Тъмничарят обичаше да се шегува, че това е най-приятното жилище, запазено за затворници, които очакват или съд, или последното си пътуване с каруцата на палача към бесилките пред градските порти. В този момент лейди Аделиша седеше в ъгъла на килията, топлеше се над поднос с жарава и разглеждаше обстановката около себе си на светлината от дебела, воняща лоена свещ. Беше платила на тъмничаря да я постави на желязна кука, забита в стената. Беше прочела и разгледала до един издълбаните надписи и рисунки по стените: имена, инициали, тук-там молитви — «Господи помилуй, Майко Божия» — но повечето бяха ругатни или мръсни и развратни рисунки. Носеше окови като останалите затворници, но дължината на веригите й позволяваше да стига до масичката и храната в желязната чиния: късове солено говеждо, ръжен хляб и твърдо сирене, които също беше купила от тъмничаря. Взираше се в грамадните паяжини в ъглите на мръсния таван и в сламата на пода, която не беше сменена, въпреки молбите й. Сламата беше влажна, воняща и плесенясала. Добре поне, че стените на килията бяха дебели и пазеха донякъде от студа, а и подносът с жаравата беше щедро напълнен. Мирисът на горящи въглища беше добре дошло облекчение от противните миризми, които се носеха отвсякъде. Опита се да запуши уши, за да не чува виковете и крясъците на останалите затворници и ругатните на тъмничарите. Имаше достатъчно сребро и щедро беше подкупила пазачите си. Поне можеше да яде, да се движи донякъде, имаше нощно гърне и на всеки три дни й носеха съд с вода и парцал, за да се измие. Върху сламеника имаше постелка и две вълнени завивки, решеше ли да поспи.