— Мъртви ли?
— Избесени като шайка престъпници! Разбираш ли какво ти говоря, сър Хю? Обесили са ги тук, в мирно време и докато са под нашата закрила.
— Как?
Касълдийн не отговори, вече се беше запътил към вратата. Намеренията на сър Хю да се присъедини към добрите монаси в църквата и да вземе участие в хвалебствените им песнопения се стопиха за миг. Набързо се извини на иконома и тръгна след Касълдийн. Конете припряно бяха изведени и оседлани, дворът се огласяше от ударите на конските копита по каменната настилка. Ранулф викаше на конярите да проверят подпругите и стремената. Сънен и премръзнал, Корбет се качи на коня, събра поводите и се отправиха на път. В лек галоп излязоха от двора на абатството и тръгнаха по тясна заледена пътека, която водеше към пътя за Дувър. До Корбет достигаше дрънченето на сбруите, пръхтенето на конете и тихите ругатни на мъжете, които галопираха в сивото, мразовито утро. Подминаваха каруци, които трополяха на път за града. Корбет съгледа светлини от фенери, трептящи пламъци, самотна лампа, светеща в сводест прозорец, но после тъмнината ги обгърна. По пътя имаше отъпкана пъртина. Каруците бяха прокарали коловози в натрупалия се сняг, но пътят си оставаше опасен. Два от конете паднаха и групата не дочака ездачите им. Най-после въоръженият отряд стигна до широкия път, който се спускаше към Мобисон. Снегът беше толкова дълбок, че се наложи да слязат от конете и да ги преведат през обкованата с желязо порта на защитната стена на имението. Самото имение беше цялото осветено от запалените факли по стените или прикрепени на забити в земята пръти. Тук постовете бяха още по-начесто. Под плащовете си с качулки носеха ливреи с герба на града: три гарвана на фон в златно и синьо.
Началникът на стражата Уендовър припряно се представи и ги поведе по една тясна пъртина, после нагоре по стълбите, и ги въведе в голямата зала на имението. Останалата част от свитата се поотдръпна назад. Касълдийн излезе напред, следваха го Уендовър, Ранулф и Чансън. Когато Корбет влезе и се огледа, дъхът му секна. Беше виждал всякакви страхотии: беше газил из бойни полета, където смъртта беше толкова вездесъща, че сякаш минаваше по кърваво платно, проснато над земята Божия; беше се препъвал в съсечени и нарязани трупове; минавал беше покрай полюляващи се на клони мъртъвци, красноречиви свидетелства за жестокостта, с която човекът се отнасяше към ближните си; яздил беше през села, изравнени със земята като печалните старозаветни градове, в които от къщите и постройките бяха останали почернели греди, а сред стените се трупаха тъмноморавите останки от разлагащи се трупове.
В голямата зала на Мобисон обаче цареше смразяващ кръвта ужас, несрещан другаде. На пръв поглед помещението излъчваше уют със своя подиум, маси, пейки и столове. По стените висяха гоблени и цветни колосани завеси. Светлината от свещите се отразяваше в скъпите съдове. В покритото огнище тлееше огън и из въздуха се носеха едва доловимите ухания на готвени ястия. Всичко това само подсилваше въздействието на вледеняващата гледка на труповете: безмълвни, полюляващи се сенки, провесени за вратовете със здрави клупове от дебело насмолено въже. Окачени на грозни, зазидани в стената железни скоби, труповете висяха като полупразни торби. Ръцете и краката им бяха безжизнени, главите поизвърнати, сякаш се мъчеха да видят нещо в тъмнината.
Корбет не обърна внимание на надигналите се възклицания и се приближи. Внимателно заоглежда яките скоби — парчета желязо, забити в стената от двете страни на прозорците с капаци. На тях можеха да се провесват фенери. До всеки от труповете имаше обърнат стол. Толкова обесени мъже и жени беше видял Корбет, че щяха да му стигнат не за един, ами за хиляди животи. С почернели като въглен трупове, с издълбани от гарваните очни кухини, с изкълвани и раздрани от грабливите кани лица и потракващи кухи кости под дрипите. За разлика от тях, ако не бяха изцъклените полуотворени очи, зиналите уста и изплезените езици, труповете в Мобисон щяха да изглеждат като живи.
— Цялото семейство — полугласно рече той.
— Къде е Сервин? — възкликна Касълдийн. — Телохранителят им? Тук го няма!
С вперен в тъмнината поглед, Корбет го слушаше с половин ухо. Искаше да запамети израженията по лицата на мъртъвците, да запечата в паметта си мъртвешката им призрачност и да не ги забрави, за да няма в сърцето му място ни за милост, ни за пощада, тръгне ли по дирите на убиеца им.
Отдръпна се.
— Срежете въжетата! — махна той с ръка към Ранулф. Поклати глава в опит да прогони от съзнанието си представата за своето собствено семейство в подобно смразяващо кръвта положение.