— Паулентс доверяваше ли му се?
— Да. Сервин поне от година е работел за него. Родом от Бранденбург, наемник, сражавал се срещу рицарите от тевтонския орден. Сервин е въздържан и мълчалив, гледа човек право в очите, но рядко отваря уста — като сянка, която си знае мястото. И на него тежкото пътуване по море не му беше понесло. Оплакваше се на развален английски от солената вода, която била навсякъде. По всичко личеше, че е доволен да е тук, хареса къщата, наричаше я «крепост» — безопасно място.
— И къде е сега? — на висок глас се учуди Корбет. — Той ли е убиецът? Избягал ли е? Как? Защо? На някой, който е родом от Бранденбург и е пришълец в Кентърбъри, ще му бъде трудно да се скрие тук, и то посред зима — Корбет се размърда неспокойно. — И как би могъл да убие четирима и да се измъкне толкова незабелязано от къща, която сам той е наричал «крепост».
— Бях им я описал… — каза полугласно Касълдийн с несигурен глас.
— Да се върнем на очевидните факти — настоятелно рече Корбет. — Знаем, че Блексток има полубрат. Знаем, че си плавал по Оруел към убежището на отшелника с трупа на Блексток, провесен от кърмата на «Калтроп». Случилото се трябва да е отмъщение на Хюбърт. Паулентс е обесил брат му, затова на свой ред той е избесил цялото семейство на Паулентс.
— Но защо? Искам да кажа, защо сега?
Корбет поклати глава, взе Манастирската карта и съсредоточено я заразглежда.
— Ще се опитам да разчета шифъра, да открия каква е истината. А сега отново ще слезем долу.
Излязоха от стаята, спуснаха се по разнебитеното дървено стълбище, минаха през кухнята и килера и се върнаха в голямата зала. Отец Уорфелд, червендалест мъж с гладко лице, изпълняваше задълженията си към покойниците. Беше довел със себе си едно момче, което държеше свещ, а той помазваше с миро телата, докосваше главите, очите, устните, гърдите, ръцете и краката и в същото време шепнеше свещените слова, молейки се за душите на мъртвите при срещата им с ангелите. На подобния на трон стол зад подиума седеше друг мъж. Касълдийн съпроводи Корбет до мястото и му представи Питър Дерош, градски лекар, учил някога в Салерно и Монпелие. Дерош беше среден на ръст, набит, с ниско остригана коса, и приятно, приветливо лице. Носеше туника от тъмносин вълнен плат, пристегната в кръста от сребрист шнур, пръстени и гривна със скъпоценни камъни проблясваха по ръцете му. Беше гладко избръснат, а очите му светнаха весело, когато стисна ръката на Корбет.
— Чувал съм за теб, сър Хю. Твоята слава те изпревари.
— Каква слава, сър?
— О, за разни неща — усмихна се Дерош. — Най-внимателно следя делата в кралския двор. Надявам се един ден да постъпя там на служба. Но да се върнем на този зловещ и смразяващ кръвта случай — Дерош отдръпна стола и се изправи. — Сър Хю, и четиримата са били обесени. Нито един от тях не е оказал съпротива, няма следи от охлузване, нито от насилие. Ще ти покажа нещо.
Дерош поведе Корбет вън от залата към малък портик. Двамина от градската стража седяха на каменна пейка, точно на прага и съсредоточено наблюдаваха ситнещ насам-натам плъх в метална решетка. Малките му остри нокти шареха по празен дървен поднос.
— Щом пристигнах — обясни Дерош, — поисках един от постовете да улови плъх. Сложих го в клетка и на поднос смесих по малко от всички ястия, полях ги с вино и вода. Паулентс и семейството му са яли и пили същото, каквото и плъха. Погледни, нищо му няма.
— Следователно не са били отровени или упоени.
— Точно така — съгласи се лекарят. — Не са били нито отровени, нито упоени.
Той приклекна, без да откъсва поглед от плъха — тлъст кафяв гризач с извита опашка и стръвна муцуна.
— Засега няма и най-малък признак за отравяне — Дерош се изправи на крака. — И преди съм използвал този метод. Ако в храната има упойващо или отровно вещество, плъхът скоро започва да показва съответните симптоми, но в този случай няма такова нещо. Впрочем — той вдигна назидателно пръст — има хора, които твърдят, че с обонянието си плъхът може да подуши отровената храна и да не я докосне. Очевидно е, че тук няма никаква отрова.
Корбет се върна в залата. Застана на самия праг, с ръце на кръста и впери поглед в четирите трупа, които лежаха вече покрити на пода. Нищо не проумяваше.
— Уендовър — извика той през рамо. Капитанът на стражата дойде забързано. — Ти ли беше натоварен с подготовката на Мобисон?
— Да — отвърна отривисто Уендовър. — Започнахме вчера сутринта. Всичко беше приготвено така, както го виждаш: провизии за кухнята, запаси за килера, обзаведохме стаите, окачихме гоблени и тъкани по стените, напълнихме мангалите, за да са готови да бъдат запалени, огнището беше почистено, направихме всичко, което пожела сър Уолтър.