— Странно — измърмори Дерош, — според мен, цялата работа е в храната, която пациентите ми ядат: овес и царевица, които не са полезни, когато залежат.
— Ти лекува ли Паулентс? — попита Ранулф.
— Не — отвърна лекарят през рамо, — не съм го лекувал. С Касълдийн излязохме, за да ги посрещнем в Мобисон. Те само се чувстваха неразположени. Ако питаш мен, неразположението им се дължеше на пътуването по море, което може да извади от строя и вол. Когато пристигнаха в Мобисон, бяха потънали в пот и им се повдигаше. Посъветвах ги да полежат и толкова — Дерош сви рамене. — Стражите и множеството постове бяха идея на Касълдийн.
— Бяха ли изплашени? — Корбет влезе през вратата. — Имам предвид Касълдийн и Паулентс?
— О, да — Дерош потупа коляното на Чансън, изправи се и отиде до легена, за да измие ръцете си. — Често се усамотяваха, говореха си шепнешком. Синът на Паулентс, прислужницата и съпругата му бяха много приятни, спокойни, малко притеснени от пребиваването си в чужда страна. Не казаха нищо необичайно. Подозирам, че са забелязвали угрижеността на сър Паулентс, а разбира се, тя си е имала причина, нали? И двамата с Касълдийн са получили заплахи.
— Но заплахите са започнали, когато Паулентс е пристигнал в страната.
— Да — потвърди Дерош. — Тогава вече е било късно да се върнат обратно у дома.
— Предупреждението е дошло в Дувър, нали?
— От това, което научих — Дерош разтри очи и се загледа в тавана, — излиза, че е така. Паулентс пристигнал в понеделник. Получил заплахата, когато влязъл в кръчмата, където щял да пренощува, преди да потегли за Кентърбъри. С него се срещнахме вчера следобед, вторник. Мисля, че сър Уолтър също е получил предупреждение в кметството. И в двата случая предупреждението е било на парче пергамент. На Паулентс пъхнали пергамента в ръцете. Касълдийн го открил сред куп молби, отправени до кмета от разни граждани. Разбира се, не можело да се разбере кой или къде ги е написал. Е — той посочи към кошовете, — мастър Ранулф, би ли ми помогнал с тях, ще съм ти много благодарен.
— Мосю Дерош?
Лекарят се обърна.
— Нека ти платя — каза Корбет и посочи с жест към Чансън.
Дерош само се усмихна и махна с ръка.
— За мен беше удоволствие — отвърна той с усмивка, — не забравяй да споменеш името ми в двора. Раната не е сериозна, малко е възпалена, но я почистих. Чансън вече ще може сам да се погрижи за себе си. Сигурен съм, че братята от лечебницата също биха ви помогнали. Сър Хю, може би по-късно днес отново ще се срещнем, нали?
Лекарят си тръгна. Корбет чу шума от стъпките му надолу по каменните стъпала. Тихо ругаещият Ранулф тръгна след него, натоварен с кошове и сандъчета. Корбет се приближи към Чансън, който се бе проснал на леглото като недъгав и полагаше грижи за крака си. Корбет се засмя и го потупа по рамото.
— Скоро ще се оправиш, Чансън. Постарай се да не се подиграваш на Ранулф за страха му от горите.
Корбет се прибра в стаята си. Влезе и веднага заключи и залости вратата, огледа се внимателно. Радваше се, че дойде тук, макар да се безпокоеше от нещата, които му предстоеше да направи. Отсядаше неизменно в абатства и приорати и тази стая показваше защо го прави. Беше чиста, пометена и ухаеше приятно. Обзавеждането не беше пищно, но бе уютно. Цветни тъкани с изобразени на тях Страстите Христови украсяваха стените, както и дървено разпятие и позлатен по края диптих. Постелките на леглото изглеждаха чисти и колосани. Под прозореца със стъкла в оловни рамки имаше маса. Стаята можеше да се похвали още със стол, ракла и шкаф. Корбет погледна към своите собствени сандъци, ковчежета и кожените дисаги, взети от канцеларията, струпани на купчина в отсрещния ъгъл. Налагаше се да почакат. Отметна завесите на леглото и приседна на края. Събу ботушите си. Запита се какво ли прави Мейв в имението Лейтън. Сигурно е станала рано, както обикновено, заета с едно или друго, влиза в работната му стая, после излиза на двора. Затвори очи, дори в тази удобна стая на богатото абатство го обзе силен копнеж по дома.
Корбет седеше и се опитваше да събере мислите си. Чу как долу Ранулф влезе обратно в къщата. Дерош се сбогуваше на висок глас. Тъкмо щеше да стане и да отключи един от сандъците на канцеларията, когато чу глух удар по капака на един от отсрещните прозорци. Бързо се запъти към мястото на удара и внимателно бутна дебелите дървени дъски. Вътре нахлу силна струя студен въздух. На този прозорец нямаше нито стъкло, нито плътен пергамент. Чудеше се какво ли е причинило шума, когато съгледа дълбоко забита в дървото стрела от арбалет. Веднага се отдръпна встрани и се огледа. Отдолу беше дворът, а малко по-нататък имаше храсталаци, отрупани със сняг. Вероятно тайнственият стрелец се бе скрил тъкмо там, макар Корбет да не виждаше никакво движение или следи. Нападателят трябва да беше дошъл през защитната стена на абатството или да се е промъкнал през странична врата. Вероятно знаеше и къде е настанен Корбет. Писарят загледа стрелата от арбалет и забеляза парче пергамент, закачено на нея. Приклекна, леко приведе глава срещу студения вятър, разви връвта и взе пергамента. Бързо затвори дървените капаци, отиде до прозореца със стъкло и разгъна пергамента. На него бе написано следното предупреждение: