— Какво има, господарю?
— Този кръст! Майката на Грискин му го е дала, когато е напуснал селото си в Норфолк, за да иде в Оксфорд. Пазеше го като свое най-голямо съкровище. Пръстите му непрестанно си играеха с него, никога не го сваляше, дори когато се къпеше, бръснеше или преобличаше.
— Дали не го е оставил като знак, господарю?
— Не — Корбет отвори кесията си и сложи верижката в нея. — Кръстът може да означава само едно, Ранулф: Грискин няма да…
Гласът му потрепери. Корбет се върна при пейката, седна и скри лицето си в ръце, за да уталожи собствените си страхове. За миг си припомни как заедно с Грискин залитаха по Търл Стрийт в Оксфорд и пееха с пълно гърло. И двамата се бяха присъединили към хора на църквата «Сейнт Мери», за да пеят, колкото им душа иска. Спомените заприиждаха: как Грискин винаги беше готов да се пошегува и да се разсмее, как обичаше чашата с кларет и препечена свинска пържола. Корбет усети как сълзи изпълват очите му. В сърцето си знаеше, че Грискин никога, никога не би свалил и оставил верижката. Само ако е бил нападнат…
— Кой го е убил? — попита хрипливо Ранулф.
Корбет криеше лицето си в ръце и чакаше сълзите да пресъхнат, после погледна към него.
— Facile dictum, лесно е да се каже, Ранулф. Щом Грискин е издирвал Хюбърт Монаха, рано или късно това се е разчуло. Някъде, дали тук или в Съфолк, Грискин е бил убит. Трябва да е носил със себе си моите писма с подробностите за срещата ни тук. Убиецът му — а аз подозирам, че това е Хюбърт Монаха — е оставил верижката едновременно като насмешка и предупреждение.
Корбет с усилие овладя треперенето си. Изведнъж му стана студено. Беше навлязъл дълбоко в този мрачен случай. Често беше усещал границата, която минаваше между него и онези, които преследваше, в името на Короната — престъпниците, разбойниците, главорезите, но този път беше различно.
— Защо? — попита Ранулф, сякаш се досещаше какво минава през ума на Корбет. — Защо му е било да убива Грискин?
— Защо ли? — Корбет впери поглед в разпятието на стената. — Адам Блексток е бил убит от Паулентс и Касълдийн, които са имали подкрепата на негово величество краля. Кралят им е осигурил отряд уелски стрелци, стрелци с арбалет, позволил им е да използват карти, пристанищни съоръжения в Лондон, Дувър и Петте пристанища. Хюбърт води война за отмъщение. Тук не става дума само за изгубеното съкровище, а за мъст! Отмъщение към Паулентс, което вече е извършено. Срещу Касълдийн…
— И срещу Короната ли? — попита Ранулф.
— Да, Ранулф — обърна се Корбет. — Срещу краля. Предупредих Касълдийн да внимава, макар че самите ние сме не по-малко уязвими от него.
Корбет обходи с поглед параклиса, после стана и си тръгна. Поспря се в нефа, загледан в преградата към хора. Устните му се движеха, сякаш се молеше. Участта на Грискин стана негов кошмар: беше въвлечен в тайно, тъмно дело и някой ден от мрака и него можеше да застигне кама или стрела. Полагаше усилия да овладее страховете си. Зад него Ранулф зорко наблюдаваше господаря си.
— Щом ще ни преследва, да го преследваме и ние — прошепна той.
Корбет кимна, прекръсти се, коленичи пред олтара и излезе от църквата.
Малко по-късно вече бяха оседлали конете си и се готвеха да излязат от покрития с мокър сняг двор, когато забързан се появи икономът.
— Сър Хю — задъхано рече той, — има едни хора, които се наричат «Веселяците»…
Корбет се наведе и стисна рамото на иконома с облечената си в ръкавица ръка.
— Ти си брат Улфстън, нали?
— Да, сър Хю.
— Къде са «Веселяците»?
— Лагеруват в гробището близо до Лангпорт Роуд…
— Дошли са за подслон — заяви Корбет. — Моля, братко…
— Тук не могат да останат — промърмори брат Улфстън, потупвайки тънките си устни с пръсти. Изразът на костеливото му, бледо лице непрекъснато се менеше, изведнъж във воднистите му сини очи изгря усмивка. — Сетих се. Разполагаме със старата къща на свещеника близо до църквата «Сейнт Панкрас». Сигурен съм, че ще могат да се настанят там. Абатът ще даде съгласието си. Къщата се намира на югоизток оттук. Ще видя какво мога да сторя, но, сър Хю — избърбори той, — има още нещо.
Корбет потисна въздишката си.
— Един прокажен — възкликна брат Улфстън, дъхът му излизаше като гъста пара в мразовития въздух. — Нарича се Търговецът на души и Пазителят на съкровището Христово. Остави следното съобщение при стражата на портата: «Предайте на сър Хю да мине през къщата ни на пътя за Куенингейт. Предайте му, че имам за него съобщение — брат Улфстън отвори очи и се намръщи. — Да, точно така. Кажете му, че имам да му кажа нещо за Грискин.»