Глава първа
Quis sait, si veniat.
Дали ще се завърне, не знам.
Трима конници яздеха по стария римски път към Харбълдаун Хил. Щяха да се подслонят в къщата на свещеника от църквата «Сейнт Никълъс». Кралският печат щеше да им осигури топлина и храна, преди да продължат пътя си. Вече приближаваха билото на хълма, който се издигаше над Кентърбъри и великолепната му катедрала. Беше паднал сняг. Натежалото, оловносиво небе заплашваше с нов снеговалеж. Когато отминаха кръстопътя с празните бесилки и позорни стълбове, яздещият най-отпред конник дръпна юздите на коня си. Сър Хю Корбет, пазител на Тайния кралски печат на Едуард I Английски, зауспокоява уплашения си кон. Дръпна назад качулката на плаща си и откри продълговатото си, мургаво лице. Някои го оприличаваха на ястреб, заради хлътналите му очи, острия нос над пълните устни и волевата брадичка: беше човек, вглъбен в себе си, чийто поглед не изпускаше нищо — така поне се твърдеше — също като кацнала на високо хищна птица. Приликата се подсилваше от гарвановочерната коса на Корбет, прошарена тук-там със сребърни нишки, която той носеше опъната назад и пристегната здраво на опашка на тила. Корбет беше висок и строен, разумен и умерен с яденето и пиенето. Обикновено се шегуваше, казвайки, че вижда по-скоро себе си като аскет. Истината беше, че вследствие на дългите и изтощителни походи в Уелс и Шотландия, където като всеки войник на Едуард беше пил възсолена вода, беше се хранил с гнило месо и трошил зъбите си с твърд като камък ръжен хляб, имаше чувствителен стомах. Носеше дрехи в тъмночервено и черно, коженият му елек беше здраво закопчан над бяла ленена риза, тъмносиният му плащ се спускаше плътно над червените панталони и ботуши с високи токове — най-фина изработка от Кордова, а сребърните му шпори прозвънваха. Корбет свали дългата кожена ръкавица от лявата си ръка и пръстенът с печата на кралската канцелария — символ на службата му, заблестя на светлината на отиващия си ден. После охлаби около кръста си широкия боен колан, на който висяха меч и нож.
— И така — приведе се той напред, здраво хванал предната част на седлото, — изкачим ли се на билото на хълма, ще видим Кентърбъри и неговата катедрала, в която е гробницата на свети Томас Бекет. После ще изпеем поклоннически химн или нещо подобно, подходящо за този период на годината — Корбет очакваше това с нетърпение. Нищо не му се нравеше повече от църковните песнопения, издигането и затихването на музиката, подчертаваща величавите слова и мелодичните латински фрази, които придаваха дълбок, духовен смисъл на мястото на човека пред Бога. Спътниците му не бяха така въодушевени като него.
— Господарю, налага ли се? — попита червенокосият и зеленоок Ранулф-ат-Нюгейт. От студа лицето му бе станало дори още по-бяло от обикновено. Дръпна назад качулката си и погледна към Корбет. — На път сме — простена той — от утринната молитва досега.
Ранулф, старши писар в канцеларията на Зеления печат, искаше само да се отърве от седлото, да събуе ботушите си и, както отбеляза пред третия от пътниците — чорлавия и кръглолик Чансън, коняр от кралските конюшни, да вдигне наздравица за себе си пред пращящ огън. Сега Ранулф разкопча кожения си елек отгоре и посочи Чансън.
— Нищо, че прякорът му е такъв, той не може да пее[13]. По-скоро реве като седнал в нагорещен тиган дявол, който си е изгорил задника.
— Мен поне не ме е страх от полето — не му остана длъжен Чансън. — Него го е страх, господарю. Мисли си, че всякакви страхотии дебнат в храсталаците.
Чансън разтри вътрешната страна на десния си крак.
— Боли ме тук — простена той. — Имам нужда по-скоро от лекар, отколкото от химн.
— Първо ще изпеем химн — настоя Корбет. — Можеш да се включиш съвсем тихо. Това е част от традициите на поклонниците. Да изразим благодарността си, щом съгледаме Кентърбъри.
Отново сложи ръкавицата си и покри главата си с качулката.
Ранулф тихо изруга, а Чансън шепнешком замърмори, когато продължиха нагоре по Харбълдаун Хил. Отново заваля сняг. Отначало слабо, после снежинките станаха големи като пера, които плавно се спускаха от небето. Щом стигнаха билото, през сгъстяващия се мрак съгледаха кралския град Кентърбъри и назъбените стени, четвъртития замък, зловещата Западна порта, високите църковни кули и издигащата се стремително над целия град катедрала. Грижливо издяланите каменни зидове се въздигаха като молитва към вечерното небе. Светлините на града проблясваха като звезди. Димът от домашните огнища и работилниците беше надвиснал като стелещо се благоухание над тази най-свята от всички гробници в Англия.