За кратко, въпреки падащия мрак, Корбет направи опит да посочи по-важните места в града, после слезе от коня, чу шум и рязко се извърна. Приближаваше друга група, водачът им носеше огромен фенер с грамадна запалена свещ в него. Странниците минаха покрай Корбет и хората му и продължиха пътя си. Когато носачът заби пръта на фенера в дълбока снежна пряспа до пътеката, сенките затанцуваха. Странниците отминаха, без да си дадат сметка за предизвиканата от тях суматоха. Конят на Ранулф зацвили, вирнал предните си крака във въздуха, а воденото от Чансън товарно конче внезапно тръгна заднешком. Ядосан, Ранулф издърпа меча си, смразяващият стържещ звук пресече разговора на странниците. Те се заозъртаха, а водачът им се затътри обратно през снега. Главата му беше покрита с качулка, а долната част на лицето му беше скрита в широка ивица плат. Очите му проблясваха в здрача. Дръпна парчетата плат, с които се беше увил и дъхът му ясно се видя в зимния въздух.
— Gaudium et spes — поздрави ги той с обичайния за Коледа израз. — Радост и надежда.
— Gaudium et spes — отвърна Корбет и показа на Ранулф, че трябва да прибере меча в ножницата си.
— Ние сме Les Hommes Joyeux — «Веселяците» — продължи мъжът, — пътуващи артисти. Каруците ни са някъде след нас. Дойдохме да изкажем благодарността си на нашия покровител Томас-а-Бекет и Светата Божия майка.
— Тогава, приятелю — Корбет скри усмивката си, — ще пеем заедно. Но защо идвате в Кентърбъри посред зима?
— От благодарност — отвърна водачът на «Веселяците», като продължаваше да се прави, че не познава Корбет. — За да изпеем коледна песен на Благословената Христова майка. Миналия месец се подслонихме в Съфолк.
Мъжът, един от шпионите на Корбет, продължаваше да говори сладкодумно. Корбет чакаше истинското съобщение.
— О, да, радвам се, че се махнахме от Съфолк — заради търсачите на съкровища, прокажените и ужасяващите смъртни случаи. Всякакви новини носим. Добре де — потропа с крака той, — ще стоим тук и ще мръзнем, така ли?
На трепкащия пламък от свещта «Веселяците» добиха погребални изражения, в които нямаше и следа от рождественско настроение.
— Как те наричат? — попита водачът им.
Искаше Корбет да успокои тревогата на хората му.
— Сър Хю Корбет, кралски пратеник в Кентърбъри, пазител на Тайния печат.
«Веселяците» пристъпиха напред, унилият им вид се изпари, изпод плащовете се показаха ръце. Корбет долови стърженето на остриетата, които се вмъкват в ножниците, качулките бяха отметнати назад.
— Прости — чистосърдечно рече водачът, примигвайки бързо към Корбет, — помислихме ви за други хора, може би разбойници или главорези. — Протегна ръка. — Аз съм Робърт Ормсби, някогашен писар в Тонтън, Съмърсет, сега известен като Ликуващия — поет, актьор и шут.
Корбет се засмя, сграбчи ръката на Ликуващия и сърдечно я стисна.
— Щом е така, да възпеем весело Коледа! Коя ще е песента?
— Коледните пости приключват — отвърна Ликуващия присвил устни. — Защо да не е някой от антифоните[14], «Ключ Давилов» или «Издънко на Исая»[15]?
Най-вече за да подразни Ранулф, Корбет се съгласи сърдечно и с двете песнопения и те с усилие си запроправяха път към другата страна на Харбълдаун Хил. Снегът валеше все по-силен и едър. Придумаха Ранулф и той неохотно се присъедини към тях. Затананикаха мелодии. Корбет отстъпи на Ликуващия правото да бъде солист и неговият мощен глас се извиси в красив антифон: «Издънко на Исая, за знак дадена ни, ела и ни спаси…»
Корбет и останалите се присъединиха на припева: «И не се бави, и не се бави вече…»
Пеенето с цяло гърло се възвиси към оловносивото небе и възпя идването на Емануил[16], миролюбивия цар, младенеца Христос. Думите от антифона прорязаха мразовития въздух, полетяха към Кентърбъри, кралския град, в който се пазеха светите мощи на убития Бекет и където старателно бяха замисляни и извършвани свирепи убийства.
Когато песнопението свърши, Корбет се чувстваше по-добре и отново сграбчи ръката на Ликуващия.
— Къде ще отседнете? Нали няма да е в някой обор? — пошегува се той и покри глава с качулката си.
— И това не е изключено — отвърна Ликуващия. — Може би в някоя от постройките на странноприемницата «Игра на дама», но ако не успеем там…
15
Два от седемте антифона, използвани във вечерните литургии в периода на коледните пости. — Бел.прев.
16
Емануил — от иврит imanuil — Бог е с нас. Едно от имената, с които наричат Христос. — Бел.прев.