Знатната дама, чието лице и фигура сякаш можеха да отговорят само с ледено мълчание на огнените гласове на живота, чиято изтънчена красота по-скоро отблъскваше, отколкото привличаше, защото в нея се чувствуваше надменно усилие на волята, лишено от женствено обаяние — тази Лилиан Грей, когато останеше насаме е детето си, ставаше обикновена майка и говореше с любещ и кротък тон същите ония сърдечни незначителни думички, които не могат да се предадат на хартия; тяхната сила е в чувството, а не в самите тях. Тя никак не можеше да откаже на сина си каквото и да било. Тя му прощаваше всичко: и ходенето му в кухнята, и отвращението от уроците, и непослушанието му, и многобройните му чудатости.
Ако той не искаше да подрязват дърветата — дърветата си оставаха недокоснати; ако молеше да простят или наградят някого, заинтересованият знаеше, че това ще стане. Той можеше да язди всеки кон, да донася в замъка всяко куче, да се рови в библиотеката, да бяга бос и да яде каквото му скимне.
Известно време баща му се бори с това, но отстъпи — не на принципа си, а на желанието на своята жена. Той се ограничи с това, че отстрани от замъка децата на цялата прислуга, защото се боеше, че това ниско общество може да превърне прищевките на момчето в трудно изкореними наклонности. Всъщност той беше изцяло погълнат от безбройните фамилни процеси, началото на които се губеше в епохата на възникването на книжните фабрики, а краят им — в смъртта на всички ищци. Освен това държавните дела, работите на именията, диктуванията на мемоарите, празничните ловове, четенето на вестници и сложната кореспонденция донейде го откъсваха от семейството; той виждаше сина си толкова рядко, че понякога забравяше на колко е години.
По такъв начин Грей живееше в свой свят. Той играеше сам — обикновено в задните дворове на замъка, които в старо време са били предназначени за бойни цели. Тези обширни занемарени места с останки от дълбоки ровове и покрити с мъх каменни погреби бяха пълни с бурени, коприва, репей, тръни и скромни пъстри полски цветя. Грей стоеше тук с часове, изследваше дупките на къртиците, сражаваше се с бурените, гонеше пеперуди, строеше крепости от тухлени отломки и после ги бомбардираше с пръчки и камъни.
Той караше вече дванадесетата си година, когато в един силен момент всички загатвания на душата му, всички разединени черти на духа му и отсенки на тайните му пориви се съединиха, получиха строен израз, станаха неукротимо желание. Досега в многото чужди градини той сякаш бе откривал само отделните части на своята градина — лъч, сянка, цвят, старо великолепно стъбло, — а сега изведнъж видя ясно всичко това в прекрасно, поразяващо единство.
Това се случи в библиотеката. Нейната висока врата с матово стъкло отгоре беше обикновено заключена, но резецът на ключалката се държеше слабо в гнездото си; с лек натиск на ръката вратата поддаваше, напъваше се и се разтваряше. Когато изследователският дух застави Грей да проникне в библиотеката, той беше поразен от прашната светлина, чиято сила и особеност идваше от пъстрите в горните части на прозорците стъкла. Тук цареше тишината на забравата, която напомня вода в изкуствено езеро. Тъмни редици шкафове с книги се приближаваха на места до прозорците и ги затуляха до половина; разстоянията между шкафовете бяха затрупани с купища книги. Тук — разтворен албум с изплъзнали се вътрешни листове, там — привързани със златен шнур свитъци; мрачни купчини книги, дебели пластове ръкописи, натрупани миниатюрни томчета, които при разтваряне пращяха като кора. Тук имаше чертежи и таблици, редици от нови издания, карти; разнообразие от подвързии: груби, фини, черни, пъстри, сини, сиви, дебели, тънки, грапави и гладки. Шкафовете бяха плътно натъпкани с книги. Те приличаха на стени, които са заключили живота в най-потайните си кътчета. В стъклата на шкафовете се отразяваха други шкафове, покрити с безцветно блестящи петна. Върху кръглата маса имаше грамаден глобус, затворен в медната сферична кръстовка на екватора и меридиана.