По законите на душевния живот тази представа за капитана, този образ и това правдиво отражение взеха централно място в светлото съзнание на Грей. Никоя друга професия не би могла така сполучливо да обедини в едно всички съкровища на живота, като запази неприкосновено и най-тънкия детайл на всяко отделно щастие. Опасност, риск, власт над природата, светлина на далечна страна, чудесна неизвестност, краткотрайна любов, подхранвана от свиждания и разлъки, увлекателен водовъртеж от срещи, лица, събития; безкрайно разнообразие на живота, докато високо в небето се издигат ту Южният кръст, ту Голямата мечка и всички континенти са в зорките ти очи, макар че твоята каюта не се е разделила с родината ти, с нейните книги, картини, писма и обвити с копринени къдрици сухи цветя в кожения талисман върху снажните ти гърди.
Една есен, когато стана на петнадесет години, Артур Грей тайно напусна дома си и проникна зад златната врата на морето. Скоро от пристанището Дубелт за Марсел отпътува платноходката „Анселм“, която носеше на борда си юнга с малки ръце и с външност на преоблечено момиче. Този юнга беше Грей, който притежаваше изящна пътна чанта, фини като ръкавица лакирани ботушки и батистено бельо с втъкани корони. За една година, през която „Анселм“ посети Франция, Америка и Испания, Грей прахоса част от имуществото си за сладкиши и с това плати данък на миналото, а с останалата част, която проигра на карти — на настоящето и бъдещето. Той искаше да стане „страшен“ моряк. Пиеше водка до задъхване, а при къпане скачаше във водата с примряло сърце надолу с главата от два сажена височина. Постепенно Грей изгуби всичко, освен главното — своята странна крилата душа; слабостта му изчезна, костите му станаха широки, а мускулите силни; тъмен загар замести бледия цвят на кожата му, а изисканото безгрижие на движенията бе сменено от уверената ловкост на трудовата ръка; в замислените му очи се отрази блясъкът, присъщ на загледалия се в огън човек. Говорът му изгуби неравномерната си надменно стеснителна променливост и стана кратък и точен като удар на чайка върху вълна подир трепкащи сребърни риби.
Капитанът на „Анселм“ беше добър човек, но суров моряк; той прибра момчето от някакво злорадство. В отчаяното желание на Грей капитанът видя само ексцентричен каприз и предварително тържествуваше, като си представяше как след месец-два Грей ще му каже, без да го гледа в очите: „Капитан Гоп, издрах си лактите, като се катерех по въжетата; болят ме хълбоците и гърбът, не мога да си свивам пръстите, главата ми ще се пръсне, а краката ми треперят. Всички тия мокри въжета тежат по два пуда на ръцете; всички тия леери, ванти, брашпили, гросове, стенги, салинги са създадени да измъчват нежното ми тяло. Искам да се върна при мама.“ Капитан Гоп изслушваше мислено това изявление и, разбира се, пак мислено произнасяше следната реч: „Идете, където искате, пиленцето ми. Ако върху вашите чувствителни крилца се е залепила смола, можете да я измиете с одеколон «Роза-мимоза» в къщи.“ Този измислен от Гоп одеколон радваше капитана повече от всичко и той, като завършваше въображаемото си възражение, повтаряше на глас: „Да. Вървете си при вашата Роза-мимоза“.
Но този внушителен диалог навестяваше вече все по-рядко ума на капитана, защото Грей вървеше към целта си със стиснати зъби и побледняло лице. Той понасяше неспокойния труд с решително напрежение на волята, като чувствуваше, че му става толкова по-леко, колкото повече суровият кораб става негова плът и кръв, а неумението се заменя с навик. Случваше се възелът на котвената верига да го удари и повали на палубата или неприкрепеното за кнехта въже да се изтръгне от ръцете му и да одере кожата на дланите му, или вятърът да го удари по лицето с мокрия край на платното, в което беше зашит железен пръстен. Накратко казано, цялата работа беше за него изтезание, което изискваше съсредоточено внимание. Но колкото и тежко да дишаше, колкото и трудно да превиваше гръб, презрителната усмивка не слизаше от лицето му. Той понасяше мълчаливо шегите, подигравките и неизбежните ругатни, докато не стана „свой“ в новата си среда; от този момент отговаряше на всяко оскърбление с юмрук.
Веднаж капитан Гоп, като видя как Грей майсторски свързва платното на рея, си каза: „Ти победи, хитрецо.“ Когато Грей се спусна на палубата, Гоп го извика в каютата си, разтвори една измачкана книга и каза:
— Слушай внимателно. Остави цигарите! Започвам обработката на хлапака за капитан.
И той започна да чете, по-точно, да говори и вика от книга древните морски мъдрости. Това беше първият урок на Грей. За една година той се запозна с навигацията, с практиката, с корабостроенето, с морските закони, с лоцията и със счетоводството. Капитан Гоп му подаваше ръка и казваше „ние“.