Във Ванкувър Грей бе застигнат от едно писмо на майка си, което беше пълно със сълзи и страх. Той й отговори така:
Зная. Но ако ти би могла да виждаш като мен — погледни с моите очи. Ако би могла да слушаш като мен — допри ухото си до раковината и ще чуеш в нея вечния шум на вълните. Ако би могла да обичаш като мен — всичко, в твоето писмо, освен любовта и човека аз бих намерил и усмивка.
И той продължи да плава, докато „Анселм“ не пристигна със стока в Дубелт, където двадесетгодишният Грей се възползува от престоя, за да навести замъка.
Наоколо всичко си беше както преди пет години — непокътнато нито в подробности, нито като цяло; само короните на младите брястове бяха станали по-гъсти и сенките им върху фасадата на зданието достигаха по-високо и се бяха разраснали.
Слугите, които се притекоха към него, се зарадваха, трепнаха и замряха със същата почит, с която бяха посрещали този Грей сякаш вчера, а не толкова отдавна. Те му казаха къде е майка му. Той мина във високото помещение и като притвори тихо вратата след себе си, спря се безшумно и загледа облечената в черна рокля побеляла жена. Тя стоеше пред разпятието; страстният й шепот бе звучен като сърцебиене. „За тези, които плават, пътешествуват, боледуват, страдат и попадат в плен“ — притаил дъх, слушаше Грей. После бе казано: „И на момчето ми…“ Тогава той каза: „Аз…“ — но нищо повече не можа да изговори. Майка му се обърна. Тя бе отслабнала; в нейното изтънчено надменно лице проблясваше нов израз, сякаш младостта й се бе върнала отново. Тя стремително се приближи до сина си: кратък гърлен смях, сдържано възклицание и сълзи в очите — това бе всичко. Но в тоя миг тя живееше — по-силно и по-хубаво, отколкото през целия си живот: „Аз веднага те познах; о, милото ми, малкото ми!“ И Грей действително престана да бъде голям. Той изслуша съобщението за смъртта на баща си, после й разказа за себе си. Тя слушаше без упреци и възражения, но в себе си — във всичко, което той утвърждаваше като истина за своя живот — виждаше само играчки, с които нейното момче се забавлява. Такива играчки бяха и континентите, и океаните, и корабите.
Грей прекара в замъка седем дни: на осмия взе една голяма сума пари, върна се в Дубелт и каза на капитан Гоп: „Благодаря. Вие бяхте добър другар. Сбогом, стари приятелю.“ После потвърди истинското значение на тая дума със силно като преса ръкостискане. „Вече ще плавам отделно, на собствен кораб.“ Гоп пламна, плюна, издърпа ръката си и си тръгна, но Грей го настигна и прегърна. И те седнаха в една странноприемница всички — двадесет и четирима души с екипажа — и пиха, и викаха, и пяха — изпиха и изядоха всичко, каквото имаше в бюфета и кухнята.
Измина още известно време и в пристанището Дубелт вечерницата светна над черната линия на една нова мачта. Това бе купеният от Грей „Секрет“ — тримачтов кораб с тегло двеста и шестдесет тона. Така капитанът и собственикът на кораба, Артур Грей, плава още четири години, докато съдбата го доведе в Лис. Но той запомни завинаги оня кратък гърлен смях, изпълнен с музиката на сърцето, с който бе посрещнат в дома си, и по един-два пъти в годината посещаваше замъка, като оставяше на жената със сребърните коси слабата увереност, че такова голямо момче вероятно ще се справи с играчките си.
III
Разсъмване
Разпенената струя, която корабът на Грей, „Секрет“, изхвърляше зад кърмата си, остави бяла черта по океана и угасна в блясъка на вечерните светлини на града. Корабът се прикотви близо до фара. Десет дни „Секрет“ разтоварва китайска коприна, кафе и чай, а единадесетия екипажът прекара на брега в почивка и сред винени пари; на дванадесетия Грей, без каквато и да е причина, почувствува глуха тъга, която не можеше да си обясни. Сутринта, още като се събуди, той усети, че денят започва лошо. Облече се без настроение, закуси без желание, забрави да прегледа вестника и дълго пуши, потънал в неизразимия свят на безцелното напрежение; сред мъгливите мисли се появяваха желания, които не получаваха признание, и с взаимно усилие се унищожаваха. Тогава той се зае с работата си. Съпроводен от боцмана, Грей извърши преглед на кораба, заповяда да позатегнат вантите, да отпуснат кормилното въже, да почистят шлюзовете, да сменят кливера, да намажат добре палубата със смола, да изчистят компаса, да отворят, проветрят и изметат трюма. Но работата не го развличаше. Изпълнен с тревожно внимание към мрачния ден, той го прекара раздразнен и тъжен — сякаш някой го беше поканил, а той бе забравил кой и къде.