Привечер Грей се разположи в каютата си, взе книга и дълго възразява на автора, като правеше по полетата парадоксални забележки. Известно време тази игра, този разговор с властвуващия от гроба мъртвец го забавляваше. После взе лулата си и потъна в синия дим, като се отдаде на призрачните орнаменти, които възникваха във вълнообразните му слоеве.
Тютюнът има страшна сила; както маслото, когато се излее в подскачащите пукнатини на вълните, смирява яростта им, така и тютюнът смекчава раздразнените чувства и ги снишава с няколко тона, за да звучат по-плавно и по-музикално. Ето защо след третата лула тъгата на Грей най-сетне загуби настъпателния си характер и премина в замислена разсеяност. Това състояние продължи още около час; когато облакът от душата му се вдигна и Грей се опомни, поиска да се раздвижи и излезе на палубата. Нощта беше безлунна; зад борда звездите и светлините на мачтовите фенери дремеха в заспалата черна вода. От топлия като бузата на човек въздух лъхаше на море. Грей повдигна глава и присви очи — погледът му спря върху златното въгленче на една звезда; за миг през главозамайващото разстояние от мили в зениците му проникна огнената игла на далечната планета. От дълбочината на залива до слуха му достигаше глухият шум на помръкналия град. Понякога заедно с вятъра по чувствителната вода долиташе по някое изречение от брега, което прозвучаваше така ясно, сякаш бе изречено на самата палуба, и заглъхваше сред скърцането на корабните въжета. На носа на кораба пламна клечка кибрит и освети нечии пръсти, кръгли очи и мустаци. Грей подсвирна. Огънят на лулата се раздвижи и заплува към него; скоро капитанът видя в тъмнината ръцете и лицето на караулния.
— Предай на Летика — каза Грей, — че ще дойде с мен. Нека вземе въдиците — той се спусна в лодката, където чака около десет минути Летика. Сръчният, склонен към хитрости момък удари с веслата по борда и ги подаде на Грей; след това сам се спусна в лодката, намести ключовете за веслата и мушна торбата с провизии при кърмата на лодката. Грей седна на кормилото.
— Накъде ще заповядате да греба, капитане? — попита Летика, като обръщаше лодката с дясното весло.
Капитанът мълчеше. Морякът знаеше, че не бива да нарушава това мълчание с думи и затова сам замълча и загреба усилено.
Грей взе посока в открито море, а после започна да се придържа към левия бряг. Беше му все едно накъде плават. Кормилото глухо шумеше, веслата скрибуцаха и пляскаха; всичко останало бе море и тишина.
През деня човек е погълнат от толкова много мисли, впечатления, разговори и думи, че всички те могат да съставят не една дебела книга. Лицето на деня придобива определен израз, но днес Грей напразно се вглеждаше в това лице. В неговите неясни черти проблясваше едно от ония множество чувства, които нямат име.
Както и да ги наречем, те ще останат завинаги, също като внушението за аромата, вън от думите и дори от понятията. Под властта на такова чувство беше сега и Грей. Наистина той би могъл да каже: „Аз чакам, аз гледам, аз скоро ще науча…“ — но дори тия думи не са нещо повече от отделните скици в сравнение с целия архитектурен замисъл. В тия веяния имаше още и сила от светлата възбуда.
Наляво от мястото, където плаваха, зад вълнообразното сгъстяване на мрака, се очертаваше брегът. От комините над осветените в червено стъкла на прозорците летяха искри — това бе Каперна. Грей чуваше гълчава и кучешки лай. Светлините на селото напомняха за вратичката на печка с прегорели дупчици, през които се виждат пламтящите въглени. Надясно беше океанът, осезаем като присъствието на спящ човек. Когато задмина Каперна, Грей зави към брега. Тук водата се разливаше тихо; той запали фенер и видя подмолите и горните надвиснали издатини на крайбрежния скат; това място му хареса.
— Тук ще ловим риба — каза Грей и потупа по рамото гребеца.
Морякът измънка неопределено. „За първи път плавам с такъв капитан — промърмори си той. — Способен, но не прилича на капитан. Затворен, труден. Но въпреки това аз го обичам.“
Той заби веслото в тинята, привърза за него лодката и двамата се закатериха нагоре по камъните, които се търкаляха изпод коленете и лактите им. От ската се простираше гъста гора. Разнесоха се удари на брадва, която сечеше сух дънер; след като повали дървото, Летика стъкна огън на ската. Заиграха сенки и отразеният във водата пламък се раздвижи. Мракът се разстъпи, показаха се треви и клони; над обвития с дим огън въздухът засвети и затрептя.