Грей седна край огъня.
— Хайде — каза той, като подаде бутилката, — пий, приятелю Летика, за здравето на всички въздържатели. А, ти си взел от имбировото, а не от хининовото вино.
— Простете, капитане — отговори морякът, като си поемаше дъх. — Разрешете да си хапна от това… — той отхапа наведнъж половин пиле и като извади от устата си крилцето, продължи: — Зная, че обичате хининовото вино. Но беше тъмно и бързах. Имбировото, знаете, прави човека жесток. Когато искам да се сбия с някого, пия от него.
Докато капитанът ядеше и пиеше, морякът го поглеждаше изкосо, после не се сдържа и каза:
— Капитане, истина ли е това, което се говори, че произхождате от знатно семейство?
— Това не е интересно, Летика. Вземи въдицата и ако искаш, лови!
— А вие?
— Аз ли? Не знам. Може би… Но… после.
Летика размота въдичката, като си бърбореше стихове, на които за голямо възхищение на екипажа беше майстор.
След това Летика пъхна пръста си в кутийката с червеи:
Накрай той тръгна, като пееше:
Грей се излегна край огъня и се загледа във водата, в която се отражаваше пламъкът. Той мислеше, но без участието на волята; в такова състояние мисълта разсеяно задържа това, което я обкръжава, и едва го вижда. Тя препуска като кон сред гъста тълпа — тъпче, разбутва и се разпръсва; съпътствуват я последователно пустота, обърканост и задръжки. Тя броди в душата на предметите, бърза от яркото вълнение към тайните намеци, върти се по земята и небето, разпалено говори с въображаеми лица, гаси и украсява спомените. В това облачно движение всичко е живо и изпъкнало, всичко е несвързано като при бълнуване. И често отпочиващото съзнание се усмихва, когато вижда как, например, в размисъла за съдбата изведнъж ни спохожда съвършено неподходящ образ гостенин: някаква счупена преди две години пръчица. За това мислеше край огъня Грей, но беше „някъде другаде“, а не тук.
Лакътят, на който Грей се опираше, за да поддържа главата си с ръка, овлажня и изтръпна. Звездите трептяха с бледа светлина; мракът се усили от напрежението, което настъпва преди разсъмване. Капитанът се унесе, но не забелязваше това. Поиска му се да пийне и той се присегна към торбата, но започна да я развързва вече насън. После престана да сънува и следващите два часа не бяха за него по-дълги от ония секунди, през които той бе склонил глава върху ръцете си. През това време Летика на два пъти идва до огъня, като пушеше, и от любопитство поглеждаше уловената риба в устата — какво ли има там? Там, разбира се, нямаше нищо.
След като се събуди, Грей за миг забрави как беше попаднал тук. Удивен, той видя щастливия блясък на утрото и крайбрежния скат — сред ярките клони и пламтящата синя далечина; над хоризонта и в същото време над краката му висяха листа на леска. Под ската, сякаш зад самия гръб на Грей, тихо шептяха вълните, удрящи се в брега. Капка роса блесна върху листа и се търкулна по сънното му лице като студена плесница. Той се изправи. Навсякъде тържествуваше светлина. Изстиналите главни на огъня се стремяха към живот чрез тънка струя дим. Неговият дъх придаваше дива прелест на удоволствието да се диша горският въздух!
Летика го нямаше; той се бе увлякъл — потънал в пот, ловеше риба с пристрастието на хазартен играч. Грей излезе от гъстата гора и навлезе в храсталака, разпрострял се по склона на хълма. Тревата димеше и пламтеше; влажните цветя изглеждаха като деца, измити насила със студена вода. Зеленият свят дишаше с безброй мънички устица и пречеше на Грей да върви сред ликуващата му гъстота. Капитанът се измъкна на открито, обраснало с пъстра трева място и тук видя девойка, която спеше.
Той тихо отмахна с ръка клончето пред очите си и се спря с чувството, че е направил опасно откритие. На около пет крачки от него, свита, подгънала единия си крак и протегнала другия, сложила глава удобно на свитите си ръце, уморена, спеше Асол. Косата й се бе разпиляла в безпорядък; копчето при врата се беше разкопчало и се виждаше бяла трапчинка; полата и бе приповдигната и откриваше коленете; ресниците спяха върху бузата й, в сянката на нежно изпъкналото й, полузакрито от тъмна къдрица сляпо око; под главата малкото пръстче на дясната й ръка се прегъваше по посока на тила. Грей приклекна и се вгледа отблизо в лицето на момичето, без да подозира, че прилича на фавна от картината на Арнолд Бьоклин.