— Вие, разбира се, познавате всички тукашни жители — спокойно заговори Грей. — Интересува ме името на едно момиче със забрадка, рокля на розови цветчета, тъмнорусо и средно на ръст, на възраст между седемнадесет и двадесет години. Срещнах го наблизо. Как му е името?
Той каза това с твърдата простота на силата, която не позволява да се изплъзнеш от дадения тон. Хин Менерс искаше да се изплъзне от прекия отговор и дори се поусмихна, но външно той се подчини на характера на обръщението. Впрочем, преди да отговори, той помълча — единствено от безплодното желание да се досети за какво става дума.
— Хм! — каза той, като вдигна очи към тавана. — Види се, това е била Корабната Асол, друга не може да бъде. Тя е малоумна.
— Наистина ли? — равнодушно каза Грей, като отпи голяма глътка ром. — Как се случи това?
— Щом е така, благоволете да послушате.
И Хин разказа на Грей как преди седем години момиченцето говорило на брега на морето с един събирач на песни. Разбира се, от оня ден, когато просякът я разказа в същата кръчма, тази история придоби вид на груба и плоска интрига, но същността й остана непокътната.
— Оттогава й викат така — каза Менерс, — викат й Корабната Асол.
Грей машинално погледна Летика, който продължаваше да бъде тих и скромен, после очите му се обърнаха към прашния път пред кръчмата и той почувствува нещо като удар — едновременно и в сърцето, и върху главата си. По пътя, с лице срещу него, вървеше същата оная Корабна Асол, към която Менерс току-що се бе отнесъл клинически. Удивителните черти на лицето й, които напомняха тайната на незаличимо вълнуващите, макар и прости думи, сега се явяваха пред него в светлината на нейния поглед. Морякът и Менерс седяха с гръб към прозореца, но за да не се обърнат случайно, Грей има смелостта да отмести погледа си върху рижите очи на Хин, След като видя очите на Асол, цялата закостенялост на Менерсовия разказ се разсея. При това, без да подозира нищо, Хин продължаваше:
— Мога да ви кажа и това, че баща й е истински мерзавец. Той удави като котка баща ми, господ да го прости. Той…
Прекъсна го неочакван див рев изотзад. Като въртеше страшно очи, освободен от пиянското си вцепенение, въглищарят запя така гръмко и свирепо, че всички потръпнаха:
— Пак си се натряскал, гемийо проклета — завика Менерс. — Марш навън!
… Само гледай да не дойдеш в наш’та Палестина! — изви въглищарят и сякаш нищо не се е случило, потопи мустаци в разплискалата се чаша. Хин Менерс възмутено сви рамене.
— Смет, а не човек — каза той с жестокото достойнство на скъперник. — Все такива истории прави!
— Повече нищо ли не можете да ми разкажете? — попита Грей.
— А, аз ли? Нали ви казах, че бащата е мерзавец. Заради него, ваша милост, аз осиротях, а трябваше още да се грижа за препитанието на децата…
— Лъжеш! — неочаквано каза въглищарят. — Лъжеш така гнусно и неестествено, че аз изтрезнях.
Хин не успя да си отвори устата, когато въглищарят вече се беше обърнал към Грей:
— Той лъже. Баща му също лъжеше; лъжеше и майка му. Такъв им е родът. Можете да бъдете спокойни, че тя е също така нормална, както сме, ние с вас. Аз съм разговарял с нея. Тя е седяла на моята каруца осемдесет и четири пъти или по-малко. Когато момичето се връща пеш от града, а аз вече съм продал въглищата си — винаги го вземам на каруцата. Нека поседи. Казвам ви, умна глава има тя. Това веднага си проличава. С тебе, Хин Менерс, тя, разбира се, няма да размени и две думи. Но аз, господине, свободният въглищар, презирам клюките и одумванията. Тя приказва като голяма и думите й са странни. Повслушаш се — и сякаш всичко е същото, което ние бихме си казали с вас, но при нея е някак по-различно. Веднъж например стана дума за нейния занаят. „Виж какво ще ти кажа аз — вика тя и се държи за рамото ми като муха за камбанария, — работата ми не е скучна, само че все ми се иска да измисля нещо по-особено. Аз казва, искам така да се изпека в занаята си, че лодката ми сама да плава по дъската, а гребците й да гребат като истински; после да слизат на брега, да привързват лодката, да прибират обратно въжето и да сядат като живи, както подобава, на брега, за да похапнат.“ При тези думи аз прихнах да се смея, стана ми смешно, значи. Аз й думам: „Е, Асол, нали занаятът ти е такъв и мислите ти са такива; а погледни наоколо — всички се изпотрепват от работа.“ — „Не — казва тя, — зная си аз каквото си зная. Когато рибарят лови риба, той мисли, че ще хване голямата риба, каквато никой не е улавял.“ — „Е, ами аз?“ — „Ти ли? — смее се тя. — Ти, като натрупаш въглищата си в кошницата, навярно си мислиш, че тя ще разцъфти.“ Ето каква дума каза тя! Признавам си, че в същата минута нещо сякаш ме тикна да погледна празната кошница и ми се стори, че от пръчките се показаха пъпки; разпукаха се тия пъпки, покри се кошницата с листа, а после изчезнаха. Аз дори поотрезнях мъничко. А Хин Менерс хем лъже, хем парите ни взема; знам си го аз!