Менерс разбра, че разговорът премина в явно оскърбление, прониза с поглед въглищаря и се скри зад тезгяха, откъдето попита мрачно:
— Ще заповядате ли да поднеса нещо?
— Не — каза Грей, като вадеше пари, — отиваме си. Летика, ти ще останеш тук, ще се върнеш надвечер и ще мълчиш. Като узнаеш всичко, каквото ти се удаде, ще ми го предадеш. Разбра ли?
— Добри ми капитане — каза Летика с известна, предизвикана от рома фамилиарност, — само глухият не може да разбере това.
— Прекрасно. Запомни също, че при каквито и обстоятелства да попаднеш, не бива да говориш за мен, нито дори да споменаваш името ми. Сбогом!
Грей излезе. От този миг вече не го напусна онова чувство за необикновено откритие, което прилича на искрата в барутното хаванче на Бертол — една от ония душевни пролуки, през които огънят блика и свети. Обзе го желание да действува бързо. Едва като седна в лодката, той се опомни и събра мислите си. Като се смееше, той подложи ръката си с дланта нагоре на знойното слънце, както бе направил това веднъж като момченце в избата за вино; после отплува от брега и бързо загреба към пристанището.
След седем години, в навечерието на същия ден, в който край брега на морето Егъл, събирачът на песни, разказа на момиченцето приказката за кораба с алени платна, Асол подир едно от ежеседмичните си посещения в дюкяна за играчки си дойде в къщи със скръбно лице. Тя бе върнала стоката си обратно. Беше толкова огорчена, че не можа веднага да заговори; едва след като от разтревоженото лице на Лонгрен разбра, че той очаква нещо значително по-лошо от действителното, започна да разказва, като движеше пръст по стъклото на прозореца, до който беше застанала, и наблюдаваше разсеяно морето.
Този път собственикът на дюкяна за играчки започнал с това: открил сметководната книга и й показал колко дългове имат. Тя потреперила, като видяла внушителното трицифрено число. „Ето колко сте взели от декември насам — казал търговецът, — а да видим за колко сме продали.“ И неговият пръст се доближил до друго число, вече от две цифри. „Беше ми жално и обидно да гледам. Видях по лицето му, че той е груб и сърдит. С радост бих избягала, но, честна дума, нямах сили от срам. Той заговори: За мене, драга, това повече не е изгодно. Сега са на мода чуждите стоки, всички дюкяни са пълни с тях и тия неща не се купуват.“ Така каза търговецът. После говори още много неща, но аз всичко обърках и забравих. Изглежда, че се съжали над мен, защото ме посъветва да се отбия в „Детския пазар“ и „Аладиновата лампа“.
Като разказа най-главното, момичето обърна глава и погледна плахо стареца. Лонгрен седеше унил, вкопчил пръстите на двете си ръце между коленете, на които се бе опрял с лакти. Като почувствува погледа й върху себе си, той вдигна глава и въздъхна. Превъзмогнало тежкото си настроение, момичето изтича към баща си, настани се при него, провря малката си ръка под кожения ръкав на куртката му и като се смееше и поглеждаше лицето му отдолу, продължи с изкуствено оживление:
— Нищо, всичко това е нищо. А сега изслушай ме, моля ти се. Аз тръгнах. Ето че пристигам в един голям страшен магазин, а там — тълпа народ. Заблъскаха ме; но аз се промъкнах и се приближих към един черен човек с очила. Какво му казах — нищо не помня; накрая той се усмихна, порови се в кошницата ми, разгледа някои неща, после отново ги уви, както си бяха в кърпата, и ми ги върна обратно.
Лонгрен слушаше сърдит. Той като че ли виждаше дъщеря си, изгубила ума и дума сред богатата тълпа, край полиците, отрупани със скъпи стоки. Внимателният човек с очила й обяснил снизходително, че ако започне да търгува с простите изделия на Лонгрен, ще се разори. Той поставил небрежно и ловко на тезгяха пред нея сглобяеми модели на здания и железопътни мостове, миниатюрни, с добре различаващи се части автомобили, електрически комплекти, самолети и двигатели. Всичко това миришело на боя и училище. От неговите думи ставаше ясно, че сега децата в игрите си само подражават на това, което правят възрастните.