Асол беше ходила още и в „Аладиновата лампа“, и в два други дюкяна, но нищо не бе успяла да направи.
Докато довършваше разказа си, тя приготви вечерята. След като хапна и изпи чаша силно кафе, Лонгрен каза:
— Щом не ни върви, трябва да подирим нещо друго. Може би отново ще постъпя на служба на „Фрицрой“ или на „Палермо“. Разбира се, те са прави — замислено продължи той, като мислеше за играчките. — Сега децата не играят, а се учат. Те все се учат, учат и никога няма да започнат да живеят. Всичко това е така, а е жалко, наистина е жалко. Ще можеш ли да живееш без мен, докато мине един рейс? Немислимо е да те оставя сама.
— Аз също бих могла да работя заедно с тебе, да речем, в бюфета.
— Не! — каза Лонгрен и подчерта тази дума, като удари с ръка по масата, която се разклати. — Докато съм жив, ти няма да работиш. Впрочем има време да помислим.
Той замълча мрачен. Асол се намести на края на стола до него; без да обръща глава, Лонгрен видя отстрани, че тя се старае да го утеши и едва не се усмихна. Но ако се усмихнеше — значеше да подплаши и да смути момичето. Като бъбреше нещо на себе си, то приглади обърканите му сиви коси, целуна го по мустаците и като закри мъхнатите бащини уши с малките си тънички пръстчета, каза:
— Ето, ти сега не чуваш, като казвам, че те обичам.
Докато тя го оправяше, Лонгрен седеше силно намръщен като човек, който се бои да не издиша дим, но щом чу думите й, избухна в плътен смях.
— Мила си ти — каза той просто, после плесна момичето по бузата и излезе на брега да погледне лодката.
Известно време Асол стоя по средата на стаята в размисъл, като се колебаеше между желанието да се отдаде на тиха скръб и необходимостта да се заеме с домашната работа. След като изми съдовете, тя прегледа остатъците от провизии в шкафа. Без да тегли и без да мери, тя видя, че с брашното няма да изкарат и до края на седмицата, че на тенекиената кутия за захар се вижда дъното; че пакетите с чай и кафе са почти празни; че няма олио — и единственото, на което си отпочиваше окото, но с известна досада за това изключение, беше торбата с картофи. После тя изми пода и седна да пришие волан към полата, която си беше преправила от вехто, но веднага си спомни, че изрезките плат са зад огледалото; приближи се до него, взе вързопа и се огледа.
Зад ореховата рамка, в светлата празнина на отразената стая, стоеше тъничка девойка със среден ръст, облечена в евтина рокля от бял муселин на розови цветчета. На раменете й беше наметната сива копринена забрадка. Полудетското, със светъл загар лице, беше подвижно и изразително; прекрасни, малко сериозни за възрастта й очи поглеждаха с плахата съсредоточеност на дълбоките души. Неправилното й личице можеше да трогне с изящната чистота на очертанията си; всяка извивка, всяка изпъкналост на това лице, разбира се, би намерила място в много други женски лица; но тук тяхната съвкупност, техният стил беше съвършено оригинален, оригинално мил — тук ние ще спрем. Останалото не е подвластно на други думи, освен на думата „очарование“.
Отразената в огледалото девойка се усмихна така несъзнателно, както и самата Асол. Усмивката излезе тъжна; като забеляза това, тя се разтревожи, както би се разтревожила, ако гледаше друго момиче. Асол притисна страната си към стъклото, затвори очи и предпазливо поглади с ръка огледалото там, където трябваше да бъде нейното отражение. В главата й се мярнаха редица неясни, нежни мисли: тя се изправи, засмя се и после седна да шие.
Докато тя шие, да я погледнем по-отблизко — да надникнем в душата й. В нея имаше две девойки, две Асол, размесени в една забележителна, прекрасна неправилност. Едната беше дъщеря на моряк, занаятчия, който майстореше играчки, а другата — живо стихотворение с всичките чудеса на неговите съзвучия и образи, с тайнствената близост на думите му, с цялата хармония на техните сенки и светлини, които падат от едното върху другото. Тя познаваше живота в границите, които й беше поставил нейният опит, но освен общите явления виждаше отразен и смисъла от друг свят. Така, като се вглеждаме в предметите, ние забелязваме в тях нещо неоформено, но оставаме с впечатление, с определено човешко впечатление; а понеже е човешко, то е индивидуално. Нещо подобно на това, което изразихме с тоя пример (ако ни се е удало), тя виждаше свръхвидимото. Без тези тихи завоевания всичко просто и понятно беше чуждо на душата й. Тя умееше и обичаше да чете, но и в книгите четеше предимно между редовете, както и живееше. Инстинктивно, със своеобразното си вдъхновение тя на всяка крачка правеше множество ефирно тънки открития — неизразими, но важни, както чистотата и топлината. Понякога — и това продължаваше дни наред — тя сякаш се прераждаше; физическото съпротивление на живота пресекваше както тишина под удара на лъка и всичко, с което живееше, което виждаше и което я заобикаляше, ставаше дантела от тайни в образа на всекидневието. Не една нощ отиваше развълнувана и плаха на морския бряг, където дочакваше утрото, и съвсем сериозно се взираше да види кораба с алените платна. Тези минути бяха за нея щастие; ако за нас е трудно така да заживеем с приказката, за нея би било не по-малко трудно да се освободи от нейната власт и обаяние.