Друг път, като размишляваше над всичко това, тя искрено се удивяваше на себе си и не вярваше, че вярва; като се раздели с усмивка с морето и се върна с тъга към действителността, сега момичето, продължило да шие волана за полата си, си припомняше своя живот. В него имаше много скука и простота. Понякога самотата на двама им й тежеше безкрайно, но у нея вече се бе образувала оная гънка на вътрешната боязън, оная страдалческа бръчка, с която не можеш нито да си създадеш, нито да получиш оживление. Присмиваха й се, като казваха: „Тя се е побъркала, не е на себе, си“; тя привикна и с тази болка; случваше й се да понася дори оскърбления, от които гръдта й после стенеше като ударена. В Каперна тя не правеше впечатление като жена, но мнозина, макар диво и смътно, подозираха, че й е дадено повече от другите, само че по друг начин. Каперненци обожаваха едрите, пълни жени с мазна кожа по дебелите прасци на краката и със силни ръце; те ги ухажваха, като ги потупваха по гърба и се блъскаха о тях също като на пазара. По вид това чувство напомняше грубата простота на рева. Тая непознаваща колебания среда подхождаше на Асол толкова, колкото биха подхождали на хора с изтънчена нервна система призраци — дори те да обладават цялото обаяние на Асунта или Аспазия: постъпки, продиктувани от любов, тук бяха немислими. Така прелестната скръб на цигулката при равномерното бучене на войнишката тръба е безсилна да отклони непоколебимия полк от преките му действия. Всичко, което споменахме в тези редове, бе чуждо на Асол.
Докато устата й си тананикаше песничката на живота, малките й ръце работеха прилежно и ловко; като захапваше конеца, тя гледаше далече пред себе си, но това не й пречеше да подгъва равно ръба и да слага петличения шев правилно като шевна машина. Въпреки че Лонгрен не се връщаше, тя не се безпокоеше за баща си. Напоследък той доста често отпътуваше нощем да лови риба или просто да се проветри.
Тя не се боеше — знаеше, че нищо лошо няма да му се случи. В това отношение Асол беше все още онова малко момиченце, което се молеше посвоему, като сутрин шепнеше дружески: „Здравей, господи!“ — а вечер: „Сбогом, господи!“
По нейно мнение такова близко познанство с господа беше съвършено достатъчно, за да отстрани той нещастието. Тя влизаше в неговото положение: господ беше вечно зает с грижите на милиони хора, затова тя смяташе, че трябва да се отнасяме към обикновените сенки на живота с деликатното търпение на гостенин, който е заварил дома пълен с хора и чака объркалия се стопанин, като сам се приютява и се черпи, с каквото намери.
Като свърши да шие, Асол сложи работата си на масичката в ъгъла, съблече се и легна. Огънят беше загаснал. Тя скоро забеляза, че не й се спи; съзнанието й беше ясно както в разгара на деня, дори тъмнината й се струваше изкуствена; тялото й, подобно на съзнанието, се чувствуваше леко, свежо. Сърцето й отмерваше ударите с бързината на джобен часовник; то сякаш биеше между възглавницата и ухото. Асол се сърдеше, обръщаше се — ту отхвърляше одеялото, ту се завиваше с него презглава. Накрай тя успя да извика у себе си обикновената представа, която помага да заспиш — почна мислено да хвърля камъни в прозрачна вода, като наблюдаваше леките кръгове, които се образуваха. Сънят сякаш наистина чакаше само това подаяние; той дойде, пошушна си с Мери, която стоеше до възглавницата, и като се покори на усмивката й, прошепна на всички страни: „Ш-ш-ш-ш.“ Асол веднага заспа. Присъни й се любим сън: цъфтящи дървета, тъга, очарование, песни и тайнствени явления; после от тоя сън тя си припомни само блясъка на синята вода, която пълзеше от краката към сърцето й и я изпълваше с хлад и възторг. Като си представи всичко това, Асол прекара още известно време в несъществуващата страна на съня, после се събуди и седна. Сънят бе отлетял, сякаш тя изобщо не беше заспивала. Сгряваше я чувство за нещо ново, радостно и й се искаше да направи нещо. Тя се огледа с оня поглед, с който оглеждат ново помещение. Зората се промъкна — но тя не озари така ясно и беше нужно усилие, за да различиш, макар и смътно, околното. Долу прозорците станаха черни, отгоре просветнаха. Отвън, почти на края на капака, блестеше зорницата. Асол знаеше, че няма да заспи сега, затова се облече, приближи се до прозореца и като сне куката, разтвори капаците. Зад прозореца цареше внимателна, ясна тишина; тя сякаш току-що бе настъпила. В синия здрач се мержелееха храсти, по-нататък спяха дървета; беше задушно и лъхаше на земя.