Като се държеше за горната част на рамката на прозореца, момичето гледаше и се усмихваше. Внезапно нещо подобно на далечен зов я разтърси цялата и тя сякаш още един път се събуди от явната действителност за онова, което е още по-явно и действително. От тази минута ликуващото богатство на съзнанието й вече не я остави. Така ние слушаме и разбираме речта на хората, но повторим ли казаното, тогава го разбираме още един път с друго, ново значение. Същото беше и с нея.
Като взе вехтичката си, но на нейната глава винаги нова копринена забрадка, тя я превърза леко под брадичката си, заключи вратата и изхвърча боса на пътя. Въпреки че беше пусто и глухо, на нея й се стори, че тя самата звучи като оркестър и че могат да я чуят. Всичко й беше мило, всичко я радваше. Топлият прах гъделичкаше босите й крака; дишаше свободно и приятно. На фона на зазоряващото се небе се тъмнееха покривите и облаците; дремеха плетовете, шипковият храст, зеленчуковите и овощните градини и едва очертаващият се път. Всичко беше подредено по друг начин, не както през деня, всъщност — по същия, но без изплъзналото се вече съответствие между нещата. Всичко спеше с отворени очи и скрито поглеждаше минаващото момиче.
Колкото по се отдалечаваше, тя толкова поускоряваше крачките си — бързаше да напусне селото. Зад Каперна се простираха ливади, а зад ливадите, по склоновете на крайбрежните хълмове, растяха лески, тополи и кестени. Там, където пътят свършваше и преминаваше в глуха пътека, около краката на Асол кротко се завъртя черно, с пухкава козина и бяла гръд куче, чиито очи гледаха напрегнато. Кучето позна Асол и заскимтя, завъртя се умилкващо и тръгна с нея, като се съгласяваше с момичето за нещо така ясно, както „аз“ и „ти“. Асол поглеждаше изразителните очи на кучето, твърдо уверена, че то би могло да заговори, ако нямаше в себе си скрити причини да мълчи. Като забеляза усмивката на спътницата си, кучето направи весела гримаса, врътна опашка и леко побягна напред, но изведнъж седна безучастно, зачеса енергично с лапа ухото си, ухапано от вечния му враг, и се затича обратно.
Асол навлезе във високата росна трева на ливадата. Като плъзгаше длан по метлиците, тя вървеше и се усмихваше — при всяко нейно докосване те пръскаха цели струи роса. Тя се вглеждаше в особените лица на цветята, в хаоса от стебла и различаваше в тях почти човешки белези — пози, усилия, движения, очертания и погледи; сега тя не би се удивила, ако видеше цяла процесия от полски мишки или бал на лалугери, или грубите развлечения на таралежа, който плаши заспалия гном с тюхкането си. Точно в тоя миг се показа нещо сиво и един таралеж се изтърколи на пътечката пред нея. „Тюх-тюх“ — каза той откъслечно и с цялото си сърце, както файтоиджия на пешеходец. Асол говореше с всички ония, които виждаше и разбираше. „Здравей, болничка“ — каза тя на лилавата перуника, която беше проядена от червей. „Трябва да си поседиш в къщи“ — това се отнасяше за храста, който се беше изпречил по средата на пътеката и затова бе оскубан от дрехите на минувачите. Голям бръмбар се беше вкопчил в камбанка; като навеждаше растението, той се смъкваше надолу, но упорито се блъскаше с лапичките си. „Изтърси този дебел пътник“ — посъветва Асол. Бръмбарът наистина не се удържа и полетя с шум настрани. Така развълнувана, тръпнеща и сияеща, тя се приближи до склона на хълма и се скри от ливадната шир в неговите храсталаци; сега момичето беше заобиколено от истинските си приятели, които — тя знаеше това — говореха басово.
Това бяха грамадни стари дървета, израснали сред орлови нокти и лески. Надвисналите им клони се допираха до горните листа на храстите. В гъстите, спокойно увиснали корони на кестените се виждаха бели кичури цветове, чийто аромат се смесваше с миризма от роса и смола. Пътечката, постлана с изпъкнали хлъзгави корени, ту слизаше, ту се изкачваше по склона. Асол се чувствуваше като у дома си; тя се поздравяваше с дърветата като с хора — стискаше им широките листа. Момичето вървеше, като си шепнеше ту на ум, ту гласно: „Ето те теб, сто и друг като теб — ех, че сте много вие, мои братчета! Аз бързам, братчета, пуснете ме да мина! Познавам ви всички, всички ви помня и уважавам.“ В отговор величествените „братчета“ я галеха с каквото можеха — с листата си, и роднински скърцаха в отговор. Като изпоцапа краката си с пръст, тя се изкатери на ската над морето и застана на ръба му, задъхана от бързия вървеж. Дълбока, непобедима вяра ликуваше, кипеше и бучеше у нея. С погледа си момичето сякаш я разпръсваше зад хоризонта, откъдето тя се връщаше обратно с лекия шум на крайбрежната вълна, горда от чистотата на полета си.