После следваха няколко указания за семейството, които Летика беше получил вероятно от разговор на маса, защото меморията завършваше малко неочаквано с думите:
В изразходваната сума има и малко мои пари.
Но същността на донесението говореше само за това, което знаем от първата глава. Грей прибра листчето в масата, свирна на дежурния и го изпрати да повика Пантен. Ала вместо помощника се яви боцманът Атвуд, който оправяше засуканите си ръкави.
— Ние се отвързахме от кея — каза той. — Пантен ме изпрати да узная какво желаете. Той е зает: нападнали са го някакви хора с тръби, барабани и разни цигулки. Вие ли сте ги викали на „Секрет“? Пантен ви моли да отидете при него, казва, че главата му е замътена.
— Да, Атвуд — каза Грей, — аз повиках музикантите. Вървете и им кажете засега да отидат на долната палуба. После ще видим как да ги настаним. Атвуд, кажете на тях и на екипажа, че след четвърт час ще изляза на палубата. Нека се съберат. Вие с Пантен, разбира се, също ще бъдете там.
Атвуд вдигна като спусък лявата си вежда, постоя край вратата и излезе.
Тия десет минути Грей прекара, закрил лицето си с ръце;; той не се готвеше за нищо и не преценяваше нищо, но искаше да помълчи, вглъбен в мислите си.
През това време всички го чакаха вече с нетърпение и с любопитство, пълно с догадки. Той излезе и видя по лицата им, че очакват невероятни неща, но понеже сам смяташе това, което става, за напълно естествено, напрежението в чуждите души предизвика у него лека досада.
— Няма нищо особено — каза Грей, като седна на стълбата на мостика. — Ще престоим в устието на реката, докато сменим целия такелаж. Вие видяхте, че е докарана червена коприна. От нея под ръководството на майстор Блент ще се направят нови платна за „Секрет“. После ще отпътуваме, но закъде — няма да ви кажа. Във всеки случай недалече оттук. Отивам при жена си. Тя още не ми е жена, но ще ми стане. Нужни ми са червени платна, за да ни забележи още отдалече, както сме се условили. Ето всичко. Както виждате, тук няма нищо тайнствено и да не говорим вече за това.
— Да — каза Атвуд, като видя по усмихващите се лица на моряците, че те са приятно озадачени и не се решават да заговорят. — Ето каква била работата, капитане… Разбира се, не ние ще отсъдим това. Както желаете, така и ще стане. Аз ви поздравявам.
— Благодаря.
Грей стисна силно ръката на боцмана, но Атвуд направи невероятно усилие и отговори с такова ръкостискане, че капитанът отстъпи. След това един след друг всички се приближиха към него, като мънкаха поздравления със свенлив и топъл поглед. Никой не извика, не зашумя — моряците чувствуваха нещо не съвсем обикновено в откъслечните думи на капитана. Пантен въздъхна облекчено и се развесели — душевната му тегота изчезна. Само корабният дърводелец остана от нещо недоволен; като подържа вяло ръката на Грей, той попита мрачно:
— Как ви дойде на ум това, капитане?
— Както удара на брадвата ти — каза Грей. — Цимер, покажи своите момчета.
Като тупаше музикантите по гърбовете, цигуларят изблъска от тълпата седем души, облечени крайно небрежно.
— Ето — каза Цимер, — това е тромбонистът; той не свири, а гърми като с оръдие. Тези двама кьосави юнаци са фанфаристи; щом засвирят, веднага ти се приисква да воюваш. После — кларнетистът, корнетапистонът и втората цигулка. Всичките са големи майстори и добре поддържат буйната прима — тоест мене. А ето го и главния майстор в нашия весел занаят — Фриц, барабанчикът. Барабанчиците, знаете, имат обикновено разочарован вид, но този удря с достойнство, с увлечение. В играта му има нещо открито и праволинейно, както неговите палки. Изпълнено ли е всичко както трябва, капитан Грей?
— Изумително — каза Грей. — На всички ви е определено място в трюма, който този път значи ще бъде претъпкан с разни „скерцо“, „адажио“ и „фортисимо“. Вървете! Пантен, отвързвайте въжетата, потегляйте. Ще ви сменя след два часа.
Той не забеляза как се изнизаха тия два часа, тъй като те минаха в оная вътрешна музика, която все още не оставяше съзнанието му, както пулсът не напуска артериите. Той мислеше за едно, искаше едно, стремеше се към едно. Човек на действието, Грей мислено изпреварваше хода на събитията и съжаляваше само за това, че не може да ги движи така просто и бързо, както движи шашките. Нищо в спокойната му външност не говореше за онова напрежение на чувствата, чийто звън, подобен на звъна на огромна камбана, биеща над главата, се носеше по цялото му тяло с оглушителен нервен стон. Най-после това го застави да започне да брои мислено: „Едно… две… тридесет…“ и така нататък, докато не каза „хиляда“. Това упражнение му подействува; най-сетне той беше способен да разгледа въпроса от всички страни. Тук малко го учуди това, че не можеше да си представи „вътрешната Асол“, тъй като дори не беше говорил с нея. Той бе чел някъде, че може, макар и неясно, да разбереш човека, ако си въобразиш, че ти си този човек и прекопираш израза на лицето му. Очите на Грей започнаха вече да приемат несвойствен за тях странен израз, а устните под мустаците да се свиват в слаба, кротка усмивка, когато се опомни, разсмя се високо и излезе да смени Пантен.