Беше тъмно. Вдигнал яката на куртката си, Пантен крачеше около компаса и нареждаше на кормчията: „Дай наляво четвърт румб, още наляво. Стой! Още четвърт.“ „Секрет“ плаваше с половината си платна при попътен вятър.
— Знаете ли — каза Пантен на Грей, — аз съм доволен.
— От какво?
— От същото, от което и вие. Аз всичко разбрах. Ето тук, на мостика. — Той намигна хитро, като освети усмихнатото си лице с огъня на лулата.
— Тогава кажете — попита Грей, досетил се внезапно в какво се състои работата, — какво сте разбрали там?
— Най-добрият начин да се превози контрабанда — пошепна Пантен. — Всеки може да има такива платна, каквито поиска. Вие имате гениален ум, Грей!
— Бедни Пантен! — каза капитанът, като не знаеше дали да се сърди или да се смее. Вашето предположение е остроумно, но е лишено от всякаква основа. Вървете да спите. Честна дума, че грешите. Аз правя онова, което казах.
Той го отпрати да спи, провери посоката на курса и седна. Сега ние ще го оставим, защото му е нужно да бъде сам.
VI
Асол остава сама
Лонгрен прекара нощта в морето; той нито спа, нито лови риба, а плува с платноходката без определено направление, като слушаше плисъка на водата, взираше се в мрака, подложил лицето си на вятъра, и мислеше. В тежките часове на живота нищо не възстановяваше така силите на душата му, както тези самотни скитания. Тишина, само тишина и пустота — ето какво му бе нужно, за да зазвучат понятно всички най-слаби и объркани гласове на вътрешния му мир. Тази нощ той мислеше за бъдещето, за тяхната бедност, за Асол. Беше му крайно трудно да я остави дори и временно; освен това той се боеше да не възкръсне затихналата болка; може би, като постъпи на кораб, той отново ще си въобрази, че там, в Каперна, го чака другарката му, която никога не бе умирала, и той на връщане ще се приближава до дома си с мъката на мъртвото очакване. Никога вече Мери нямаше да излезе от вратата на къщата им. Но той искаше Асол да има какво да яде и затова реши да постъпи така, както му повеляваше необходимостта.
Когато Лонгрен се върна, момичето не беше си още дошло. Неговите ранни разходки не смущаваха баща му, но този път той го чакаше с известно напрежение. Като се разхождаше от ъгъл до ъгъл, при едно обръщане той изведнъж неочаквано видя Асол. Тя влезе бързо и без шум, спря се пред него мълчаливо, като почти го изплаши със светналия си, възбуден поглед. Сякаш се бе открило второто й лице — онова истинско лице на човека, за което обикновено говорят само очите. Тя мълчеше и гледаше Лонгрен в лицето, но така странно, че той бързо попита:
— Болна ли си?
Асол не отговори веднага. Когато смисълът на въпроса достигна най-после до умствения й слух, тя трепна като клонче, докоснато с ръка, и се засмя с продължителния равномерен смях на тихата радост. Тя трябваше да отговори нещо, но както винаги не бе нужно да измисля какво именно и каза:
— Не, здрава съм… Защо ме гледаш така? Весело ми е. Вярно, весело ми е, но то е, защото денят е толкова хубав. А ти какво си намислил? Аз наистина виждам по лицето ти, че нещо си намислил.
— Каквото и да съм намислил — каза Лонгрен, като туряше момичето да седне на коленете му, — аз знам, че ти ще разбереш каква е работата. Няма с какво да живеем. Не ще отида отново на далечно плаване, а ще постъпя на пощенския параход, който пътува между Касет и Лис.
— Да — отдалече почна тя, като се мъчеше да влезе в неговите грижи и работа, но се ужасяваше, че беше безсилна да престане да се радва. — Това е много лошо. Ще ми бъде скучно. Върни се по-скоро. — Като говореше така, тя разцъфваше в неудържима усмивка. — Да, по-скоро, мили, аз чакам.
— Асол! — каза Лонгрен, като обхвана лицето й с ръце и я обърна към себе си. — Разказвай, какво ти се е случило?