Тя почувствува, че трябва да разсее тревогата му, и като победи радостта си, стана сериозна, внимателна, само очите й блестяха от новото, което идеше.
— Ти си чуден — каза тя. — Нищо няма. Брах лешници.
Лонгрен не би повярвал напълно на това, ако не беше толкова зает с мислите си. Техният разговор стана делови и продължи дълго. Морякът каза на дъщеря си да му приготви торбата, като изброи всички необходими вещи и й даде няколко съвета:
— Ще се върна след десетина дни, а ти напълни пушката ми и си стой в къщи. Ако някой поиска да те закачи, кажи му, че Лонгрен скоро ще се върне. Не мисли и не се безпокой за мен: нищо лошо няма да ми се случи.
После похапна, целуна силно момичето и като метна торбата на рамото си, пое пътя за града. Асол гледа след него, докато той не се скри зад завоя; после се върна в къщи. Доста домашна работа я чакаше, но тя забрави това. С интерес, леко учудена, тя се заоглежда наоколо, сякаш беше вече чужда на тази къща, която от детинство се бе така враснала в съзнанието й, та й се струваше, че винаги я е носила в себе си, а сега й приличаше на роден край, посетен след години, прекарани другаде. Асол почувствува, че в тази й реакция има нещо недостойно, нещо нередно. Тя седна близо до масата, на която Лонгрен изработваше играчките, и се опита да залепи на една кърма кормило. Като гледаше тия предмети, тя неволно ги видя големи, истински; всичко, което се бе случило сутринта, отново я разтърси като треска при вълнение и златният пръстен, голям като слънцето, сякаш бе паднал през морето в краката й.
— Като не изтрая, тя излезе от къщи и тръгна за Лис. Там нямаше никаква работа и не знаеше защо отива, но не можеше да не отиде. По пътя я срещна пешеходец, който желаеше да узнае някаква посока; тя ясно му обясни, което беше нужно, и веднага забрави за това.
Целия път Асол премина незабелязано, сякаш носеше птица, погълнала цялото й нежно внимание. Близо до града тя се развлече малко от шума, който долиташе от огромното му пространство, но той не властвуваше вече над нея, както по-рано, когато я плашеше, потискаше и превръщаше в мълчалива страхливка. Тя му се съпротивяваше. Бавно, с плавна, пълна с увереност походка, премина пръстеновидния булевард, като пресичаше сините сенки на дърветата и поглеждаше доверчиво и свободно лицата на минувачите. Хората, които бяха наблюдателни, забелязаха няколко пъти през деня неизвестното, странно на пръв поглед момиче, което преминаваше през шумната тълпа с дълбоко замислен вид. На площада тя подложи ръка под струята на фонтана, като движеше бързо пръстите си сред отскачащите пръски; приседна да си почине и после тръгна обратно по горския път. На връщане тя вървеше с освежена душа, със спокойно и избистрено настроение, подобно на вечерна рекичка, сменила най-сетне пъстрите отражения на деня с равномерния блясък на сянката. Като се приближи до селището, тя видя същия оня въглищар, на когото се бе сторило, че кошницата му е разцъфтяла; той стоеше до каруцата си с двама непознати, които бяха покрити със сажди и кал и изглеждаха мрачни. Асол се зарадва.
— Здравей, Филип — каза тя, — какво правиш тук?
— Нищо, мушице. Падна ми колело; поправих го, а сега си пуша и си бъбря с нашите момчета. Ти откъде идеш?
Асол не отговори.
— Знаеш ли, Филип — заговори тя, — аз много те обичам и затова ще кажа само на теб. Скоро ще замина. Навярно ще замина завинаги. Ти не казвай никому това.
— Ти искаш да заминеш? Че закъде се стягаш? — учуди се въглищарят, като отвори въпросително уста, от което брадата му стана по-дълга.
— Не зная — тя бавно огледа поляната под бряста, където се намираше каруцата, зелената, осветена в розово от вечерната светлина трева, черните мълчаливи въглищари, а после, като помисли, добави: — Не зная нищо — нито деня, нито часа, дори не зная закъде. Нищо повече няма да ти кажа. За всеки случай — сбогом. Ти така често си ме возил.
Тя пое огромната черна ръка и я разтърси леко. Върху лицето на работника разцъфна неподвижна усмивка. Момичето кимна, обърна се и отмина. То изчезна така бързо, че Филип и неговите приятели не успяха дори да обърнат глава.
— Чудно — каза въглищарят, — иди я разбери. Днес с нея нещо става…
— Вярно — подкрепи го другият, — нито ти говори, нито те уговаря. Но това не е наша работа.
— Не е наша работа — каза и третият, като въздъхна.
После тримата седнаха в каруцата, колелата затрополиха по каменистия път и те се скриха в праха.