„Защо му е провървяло толкова — мислех си, — защо?“
В този миг пъхнах ръка в джоба, напипах едно листче и като го разгледах, видях, че листчето представя точна сметка на отношението ми към шкипера — от 17 октомври, когато постъпих на „Еспаньола“, до 17 ноември, тоест до вчера. Сам бях записал на нея всички удръжки от заплатата ми. Тук бяха споменати: счупената чашка със син надпис „На милия мъж от вярната му жена“; потъналото дъбово ведро, което сам, по искане на шкипера, бях откраднал от палубата на „Западно зърно“; задигнатата ми от някого жълта мушама, стъпканото от крака ми цигаре на шкипера и строшеното все от мене стъкло на каютата. Шкиперът съобщаваше всеки път точно колко струва всяко произшествие и беше безполезно да се пазариш с него, защото той обичаше да си попийва.
Събрах сумата и видях, че тя покрива напълно заплатата ми. Не ми оставаше да получавам нищо. Едва не заплаках от яд, но се сдържах, тъй като от известно време упорито решавах въпроса — „какво съм аз — момче или мъж?“ Потрепервах при мисълта, че съм момче, но, от друга страна, чувствувах нещо безвъзвратно в думата „мъж“ — представях си ботуши и мустаци като четка. Ако аз съм момче, както ме нарече веднъж една чевръста девойка с кошница пъпеши — тя каза: „Я ми стори път, момче“ — защо тогава мисля за всичко голямо: за книгите например и за длъжността капитан, за семейство, дечица, как трябва да се каже с дебел глас: „Хей вие, акулово месо!“. Ако съм пък мъж — за това повече от всички други ме накара да мисля един парцаланко на седем-осем години, който ми каза, изправен на пръсти: „Дай да запаля, чичо!“, — защо тогава нямам мустаци и жените винаги ми обръщат гръб, сякаш не съм човек, а стълб?
Беше ми тежко, студено, неуютно. Вееше вятър, „Вий!“ — казвах, и той виеше, като че намираше сила в тъгата ми. Росеше дъжд. „Плискай!“ — казвах, като се радвах, че всичко е лошо, всичко е влажно и мрачно — не само сметките ми с шкипера. Беше студено и аз вярвах, че ще простина и ще умра, моето неспокойно тяло…
II
Скочих, щом чух стъпки и гласове отгоре; но това не бяха гласове на наши. Палубата на „Еспаньола“ се намираше по-ниско от кея, така че на нея можеше да се спуснеш без стълба. Един глас рече: „Няма никого в това свинско корито“. Това начало ми хареса и аз с нетърпение чаках отговора. „Все едно“ — отговори вторият глас, толкова нехаен и нежен, че помислих дали жена не отговаря на мъж. „Хей, кой е там? — рече по-високо първият. — В кубрика има светлина, хей юнаци!“
Тогава аз излязох и видях — по-скоро различих в тъмнината — двама души, загърнати в непромокаеми плащове. Те стояха и се озъртаха, после ме забелязаха и оня, който беше по-висок, рече:
— Момче, къде е шкиперът?
Стори ми се странно, че в такава тъмнина може да се установи възрастта. В този миг ми се искаше да бъда шкиперът. Бих казал — гръмовито, широко, с пресипнал глас — нещо много смело, например: „Да те разкъса адът!“ или: „Нека се изпокъсат в мозъка ми всички въжета, ако разбирам нещо!“
Обясних, че съм сам на кораба и казах също тъй къде са отишли останалите.
— В такъв случай — заяви спътникът на високия човек — не е ли добре да слезем в кубрика? Хей, юнга, приеми ни при себе си и ние ще поприказваме — тук е много влажно.
Помислих… Не, нищо не помислих. Но това беше странно появяване и като разглеждах непознатите, за един миг отлетях в любимата страна на битките, героите, съкровищата, дето преминават като сенки гигантски корабни платна и се чува вик, песен, шепот: „Тайната е очарование! Тайната е очарование!“ „Мигар започна?“ — питах се; коленете ми трепереха.
Има минути, когато, размишлявайки, не забелязваш движенията, затуй се опомних чак когато се видях седнал в кубрика срещу посетителите — те бяха седнали на второто легло, дето спеше Егъл, другият матрос, и седяха приведени, за да не се ударят о тавана палуба.
„Ето, това са хора!“ — помислих, докато разглеждах почтително фигурите на гостите си. И двамата ми харесваха всеки по свой начин. По-старият, широколик, с бледо лице, строги сиви очи и едва забележима усмивка, беше по мое мнение подходящ за ролята на смел капитан, у когото матросите имат какво да ядат на обед, освен сушена риба. По-младият, чийто глас ми се струваше женски — уви! — имаше неголеми мустаци, тъмни пренебрежителни очи и светли коси. Той беше на вид по-слаб от първия, но слагаше хубаво ръцете си на хълбоците и великолепно се смееше. И двамата седяха в противодъждовните си плащове. Тънкият кант на високите им ботуши с лачени възбърнати краища на коленете блестеше — следователно тези хора имаха пари.