— Да поприказваме, млади приятелю — рече по-възрастният. — Както можеш да забележиш, ние не сме мошеници.
— Кълна се в гръмотевицата! — отговорих. — Какво пък, да поприказваме, дявол да го вземе!
Тогава и двамата се люшнаха, сякаш между тях пъхнаха греда, и взеха да се смеят. Познавам този смях. Той означава, че или ви смятат за глупак, или вие сте казали някоя безкрайна глупост. Известно време гледах обидено, без да разбирам каква е работата, после поисках обяснение във форма, достатъчна да спре веселието и да даде да се почувствува обидата.
— Хайде — рече първият, — ние не искаме да те обиждаме. Смяхме се, защото сме пийнали малко — и той разправи каква работа ги е довела на кораба, а аз, слушайки, облещих очи.
Откъде пътуваха тия двама души, които ме въвлякоха в отвличането на „Еспаньола“, не разбрах хубавичко — така бях възбуден и щастлив, че солената, суха риба на бай Гро изчезна в цветната мъгла на едно истинско, неочаквано приключение. С една дума, те пътуваха, но бяха закъснели за влака. Закъснели за влака, бяха закъснели благодарение на това и за парахода „Стим“, единственият кораб, който обикаляше веднъж през деня бреговете на двата полуострова, обърнати един към друг с острията си. „Стим“ заминава в четири, лъкатуши между лагуните и се връща сутрин. А неотложна работа им налага да бъдат на нос Гарден или както ние го наричаме „Тримата близнаци“ — по образа на тия три скали, които се издигаха във водата край брега.
— Пътуването по суша — рече по-старият, когото наричаха Дюрок — ще отнеме два дни, вятърът за лодка е силен, а ние трябва да бъдем там сутринта. Ще кажа направо — колкото по-рано, толкова по-добре… и ти ще ни закараш до нос Гарден, ако искаш да изкараш нещо. Колко искаш да получиш, Санди?
— Тогава вие трябва да поприказвате с шкипера — рекох и предложих да отида в кръчмата, но Дюрок сбърчи вежди, извади портмонето си, сложи го на коляното и звънна с две стълбчета жълтици. Когато ги разгърна, в дланта му се изля блестяща струя и той почна да си играе с нея, да я подхвърля и да говори в такт с този вълшебен звън.
— Ето възнаграждението ти за днешната нощ — рече той, — тук са трийсет и пет жълтици. Аз и моят приятел Естамп познаваме кормилото и платната и целия бряг вътре в залива; ти не рискуваш нищо. Напротив, бай Гро ще те обяви за герой и гений, когато с помощта на хората, които ще ти дадем, се върнеш утре сутринта и му предложиш ей тази банкнота. Тогава вместо един галош той ще има два. Що се отнася до този Гро, ние, откровено казано, се радваме, че го няма. Той ще чеше здраво брадата си, па ще каже, че трябва да отиде да се посъветва с приятелите си. После ще те прати за пиячка, „да полее“ отплуването, ще се напие и ще трябва да го предумваме да се откъсне от стола — да застане на кормилото. Изобщо ще бъде така удобно с него, както ако наденеш на краката си чувал и речеш да танцуваш.
— Мигар го познавате? — учудено попитах, защото в тази минута бай Гро като че беше с нас.
— О, не! — рече Естамп. — Но ние… хъм… сме слушали за него. И тъй, Санди, да тръгваме.
— Да тръгваме… О, земен рай! — Нищо лошо не чувствувах със сърцето си в думите на тези хора, но виждах, че грижата и припряността ги гризат. Духът ми напомняше трамбовачка по време на работа. Предложението ми спря дъха и ме ослепи. Сгрях се изведнъж. Ако можех, бих предложил на тези хора чаша грог и пура. Реших се без уговорки, искрено, съгласявайки се с всичко, тъй като всичко беше истина и Гро сам би измолил тази банкнота, ако беше тук.
— В такъв случай… Вие, разбира се, знаете… Няма да ме излъжете — избъбрих аз.
Всичко се промени: дъждът стана весел, вятърът игрив, самият мрак, който бълбукаше от вода, казваше „да“. Отведох пътниците в каютата на шкипера и като бързах да не ни свари и задържи Гро, развързах платната — две полегати платна с подемна рея, свалих швартовете, поставих кливера и когато Дюрок завъртя кормилото, „Еспаньола“ се отдалечи от кея, без никой да забележи това.
Ние излязохме от пристанището при силен вятър с хубаво надлъжно клатушкане и когато завихме зад носа, на кормилото застана Естамп, а ние с Дюрок се озовахме в каютата и аз се вгледах в този човек, като чак сега ясно си представих как се чувствува бай Гро, ако се е върнал с брат си от кръчмата. Какво ще помисли за мене, не смеех дори да си представя, тъй като мозъкът му навярно беше пълен с юмруци и ножове, но ясно виждах как казва на брат си: „Онова ли място е или не? Не мога да разбера.“