„Навярно онова — ще каже братът, — същото място си е — ето стълба, а ето отместената плоча; наблизо стои «Мелузина»… пък и изобщо…“
Тогава видях самия себе си в ръката на Гро, вчепкана в косите ми. Въпреки разстоянието, което ме отделяше от нещастието, това впечатление ми се стори толкова страшно, че като премигах, бързо почнах да разглеждам Дюрок, за да не се измъчвам.
Той седеше странишком на стола, провесил дясната си ръка през облегалото му, а с лявата придържаше свлечения си плащ. В тая му ръка димеше особена плоска цигара със злато на оня край, който се туря в устата и димът й, който закачаше лицето ми, ме лъхна като хубава помада. Кадифената му куртка беше разкопчана на гърлото и разкриваше белия триъгълник на ризата; единият му крак беше издаден далече напред, другият — под стола, а лицето му мислеше, загледано нейде над мене; в тази поза той беше изпълнил цялата мъничка каюта. Тъй като исках да бъда на мястото си, отворих шкафчето на бай Гро с един свит гвоздей, както правех винаги, когато не ми достигаше нещо от кухнята (после го затварях), и сложих една паница с ябълки, а също и едно синьо шише, до половината наляно с водка, и избърсах с пръст чашата.
— Кълна се в брамсела — рекох, — прекрасна водка! Няма ли да пожелаете вие и другарят ви да пийнете с мене?
— Добре, чудесно! — рече, като излезе от замислеността си, Дюрок. Задният прозорец на каютата беше отворен. — Естамп, да ви донеса ли чаша водка?
— Отлично, дайте — долетя отговор. — Мисля си, няма ли да закъснеем?
— А аз искам и се надявам всичко да излезе лъжлива тревога — викна Дюрок, като се полуобърна. — Минахме ли Флоренския фар?
— Фарът се вижда отдясно, минаваме с бейдевинд — Дюрок излезе с чашата и когато се върна, рече:
— Сега да пием с тебе, Санди. Ти, виждам, не си страхливо момче.
— В семейството ми не е имало страхливци — рекох със скромна гордост. Всъщност нямах никакво семейство. — Морето и вятъра — ето какво обичам аз!
Изглежда отговорът ми го учуди; той ме изгледа съчувствено, сякаш бях намерил и бях му подал изгубена от него вещ.
— Ти, Санди, си или голям хитрец, или странен характер — рече той, като ми подаваше цигара. — Знаеш ли, че и аз обичам морето и вятъра?
— Вие трябва да ги обичате — отговорих.
— Защо?
— Имате такъв вид.
— Никога не съди по външността — рече с усмивка Дюрок. — Но да оставим това. Знаеш ли ти, гореща главо, къде отиваме?
Аз, колкото можах, зряло поклатих глава и крак.
— На нос Гарден се намира домът на моя приятел Ганувер. По външната фасада в него има сто и шейсет прозореца, ако не повече. Домът му е от три етажа. Той е голям, приятелю Санди, много голям. И там има множество потайни ходове, има скрити помещения с рядка красота, множество забавни изненади. Някогашните вълшебници биха се изчервили от срам, че толкова малко неща са измислили на времето си.
Изразих надежда, че ще видя тези толкова чудни неща.
— Е, как да кажа! — отговори Дюрок разсеяно. — Боя се, че ние няма да можем да се занимаваме с тебе — той се обърна към прозореца и викна: — Ида да ви сменя!
Той стана. Изпи прав още една чаша, после, като оправи и закопча плаща, прекрачи в тъмнината. Тозчас дойде Естамп, седна на оставения от Дюрок стол и като си триеше вкочанените ръце, рече:
— Третата смяна ще бъде твоя. Е, какво ще направиш с парите си?
В тази минута аз седях, блажено омаян от загадъчния дворец, и въпросът на Естамп ми отне нещо. Аз вече направо свързвах бъдещето си с целта на пристигането. Вихър, мечти.
— Какво ще направя ли? — попитах. — Може би ще купя рибарска лодка. Много рибари живеят от занаята си.
— Виж ти! — рече Естамп. — А аз мислех, че ще подариш нещичко на изгората си.
Аз избъбрих нещо, защото не исках да призная, че изгората ми — изрязана от едно списание женска глава, която беше ме пленила страшно — лежи на дъното на сандъчето ми.
Естамп пи, взе разсеяно и нетърпеливо да се оглежда. От време на време питаше къде отива „Еспаньола“, колко товар взима, често ли ме тупа бай Гро и други подобни дреболии. Виждаше се, че се отегчава и мръсничката, тясна като курник каюта му е противна. Той съвсем не приличаше на своя приятел, замисления, снизходителен Дюрок, в чието присъствие същата зловонна каюта изглеждаше блестяща каюта на океански параход. Този нервен млад човек почна още по-малко да ми харесва, когато ме нарече, може би от разсеяност, Томи — и аз е дебел глас го поправих:
— Санди, Санди ми е името, кълна се в Лукреция!