Бях прочел, не помня къде, тази дума и непогрешимо вярвах, че тя означава неизвестен остров. Като се закиска, Естамп ме хвана за ухото и извика: „Какво? Наричат я Лукреция, ах ти, коцкар! Дюрок, чувате ли? — извика той през прозореца, — приятелката на Санди се наричала Лукреция.“
Едва по-късно узнах колко храбър и добър е този присмехулен, повърхностен човек, но в този миг ненавиждах нахалните му мустачки.
— Не дразнете момчето, Естамп — отговори Дюрок.
Ново унижение — от човека, когото бях вече направил свой кумир. Аз трепнах, обидата изкриви лицето ми и като видя, че паднах духом, Естамп скочи, седна до мене и ме хвана за ръката, но в този миг палубата се издигна нагоре и той се просна на пода. Помогнах му да стане, като тържествувах вътрешно, но той издърпа ръката си от моята и живо скочи сам, почервенял силно, от което разбрах, че е самолюбив като котка. Известно време мълчаливо и надуто ме гледа, после се развесели и продължи брътвежа си.
В това време Дюрок извика: „Завивай“. Ние изскочихме и пренесохме платната към левия борд. Тъй като сега бяхме край брега, вятърът духаше по-слабо, но все пак ние тръгнахме със силен страничен наклон, понякога с плиснали вълни на борда. Тогава дойде време аз да държа кормилото и Дюрок наметна на раменете ми плаща си, макар да не чувствувах никакъв студ. „Карайте така“ — рече Дюрок, като сочеше румба, и аз сърцато отговорих: „Слушам, ще карам така“.
Сега и двамата бяха в каютата и аз чувах през вятъра туй-онуй от тихия им разговор. Запомних го като сън. Ставаше дума за опасност, за загуба, за опасения, за нечия болка, болест; че „трябва да се узнае точно“. Аз трябваше да държа здраво румпела и сам да се държа здраво на краката си, тъй като вълнението подхвърляше „Еспаньола“ като люлка; затова през време на вахтата си мислех повече как да удържа курса, отколкото каквото и да е друго. Но както преди бързах да доплуваме, за да узная най-сетне с кого имам работа и за какво. Ако можех, бих помъкнал „Еспаньола“ тичешком, хванал въжето между зъбите си.
След като постоя малко в каютата, Дюрок излезе; огънят на цигарата му се насочи към мене и скоро аз различих лицето му, наведено над компаса.
— Е, какво — рече той, като ме тупаше по рамото, — ето че пристигаме. Виж!
Отляво, в тъмнината, се виждаше златна мрежа от далечни светлини.
— Та това ли е оня дом? — попитах.
— Да. Никога ли не си идвал тук?
— Не.
— Тогава има какво да видиш.
Около половин час избикаляхме камъните на „Тримата близнаци“. Зад бреговата издатина едвам се беше набрал вятър, за да се движим към малкия залив, и когато това беше най-сетне направено, видях, че се намираме при един склон от градини или горички, които се бяха поотдръпнали около една черна огромна маса, неправилно белязана със светлини в различните си части. Беше малък вълнолом; от едната му страна се поклащаха, както разгледах, яхти.
Дюрок гръмна и след малко се яви човек, който ловко хвана въжето, хвърлено от мене. Изведнъж се пръсна светлина — на края на вълнолома пламна ярък фенер и аз видях широки стъпала, които се спущаха към водата, различих по-ясно горичките.
През това време „Еспаньола“ бе завързана и аз пуснах платната. Бях много уморен, но не ми се спеше, напротив — остро, болезнено весело и необятно се чувствувах в този неизвестен кът.
— Как е, Ганувер? — като скочи на вълнолома, попита Дюрок човека, който ни посрещна. — Познахте ли ни? Надявам се. Да вървим, Естамп. Ела с нас и ти, Санди, нищо няма да се случи с твоето корабче. Вземи парите, а вие, Том, отведете младия човек да се стопли и му създайте всички удобства, после ви предстои пътешествие — и той обясни къде да се откара корабът. — Засега прощавай, Санди! Готов ли сте, Естамп? Хайде да тръгнем и дай боже всичко да е благополучно.
Като каза това, той се присъедини към Естамп и те, слезли на земята, изчезнаха вляво, а аз вдигнах очи към Том и видях космато лице с огромна зверска паст, което ме гледаше от двойната височина на ръста си, навело огромна глава. Той сложи ръце на хълбоците си. Раменете му закриха хоризонта. Струваше ми се, че ще се сгромоляса и ще ме смаже.
От устата му, която въртеше разискрена лула, както воденичен камък върти сламчица, излезе мек, приятен гласец, подобен на струйка вода.
— Да не си капитанът? — рече Том, като ме обърна към светлината, за да ме разгледа. — У, какъв е посинял! Замръзнал ли си?
— Дявол го взел! — рекох аз. — И съм замръзнал, и главата ми се върти. Ако ви наричат Том, не можете ли да ми обясните цялата тази история?