— Всичко ли знаеш? — избъбри той озадачен и взе да се киска, като се взря безсрамно в лицето ми. — Санди! — викаше той и друсаше злополучната ми ръка. — А знаеш ли ти, че си момък с характер? Виж, ловко! Джон, погледни насам, та тук е написано по най-безсрамен начин: „Аз знам всичко!“
Стоях, притисках полугол към гърдите си ризата и бях така побеснял, че виковете и смехът на наставниците ми привлякоха купчина народ и отдавна вече се водеха взаимни горещи обяснения — „в какво се състои работата?“ — а аз само се обръщах и сразявах с поглед присмехулниците: около десетина души се бяха натъпкали в стаята. Носеше се глъчка: „Ето този! Знае всичко! Я покажете дипломата си, млади човече“, „Как варят сос тортю?“, „Хей, хей, какво имам в ръката?“, „Слушай, моряко: обича ли Тилда Джон?“ „Ваше образование, обяснете ни течението на звездите и останалите планети!“. Най-сетне някакво изцапано момиченце с черен като на врабче нос ме съсипа окончателно, като изпищя: „Татенце, знаеш ли колко прави три по три?“
Аз съм склонен да се гневя и ако гневът е размътил главата ми, малко трябва, за да се спусна, забравил всичко, в кипящата тъмнина на бесния устрем да троша и да чупя каквото ми попадне. Яростта ми беше ужасна. Забелязали това, присмехулниците ми сториха път, някой рече: „Как побледня сиромахът, веднага се вижда, че се е замислил над нещо!“ Светът посиня за мен и като не знаех какво да хвърля в навалицата, грабнах първото, което ми попадна — шепата злато, и я запокитих с такава сила, че половината хора избягаха, като се кискаха до припадане. Вече налитах на обхваналия ръцете ми Том, когато изведнъж всичко стихна: влезе човек на около двайсет и две години, слаб и прав, много меланхоличен и прекрасно облечен.
— Кой хвърли парите? — сухо попита той.
Всички млъкнаха, задните прихнаха от смях, а Том, като се посмути за миг, но веднага се развесели, разказа каква беше историята.
— Той наистина има на ръката се тези думи — рече Том. — Покажи си ръката, Санди, какво има, та с тебе просто се пошегувахме.
Влезлият беше Поп, библиотекар на домовладелеца, както научих после.
— Съберете му парите — рече Поп, после се приближи към мене и с любопитство огледа ръката ми. — Това сами ли сте го написали.
— Бих бил последният глупак — рекох. — Над мене се подиграха, пиян бях, бяха ме напили.
— Така… а все пак може би е добре да се знае всичко — усмихвайки се, Поп гледаше как се обличам гневно, как бързам да се обуя. Едва сега, когато почнах да се поуспокоявам, забелязах, че тези неща — куртката, панталонът, обущата и бельото — бяха, макар и със скромна кройка, от прекрасно качество и аз, като се обличах, се чувствувах като ръка в топла сапунена пяна.
— Когато се навечеряте — рече Поп, — нека Том прати Паркер, а Паркер нека ви отведе горе. Иска да ви види Ганувер, стопанинът. Вие сте моряк и навярно храбър човек — додаде той, като ми подаваше събраните пари.
— При случай няма да се посрамя — рекох, като скривах богатството си.
Поп ме изгледа, аз — него. Нещо се мярна в очите му — искра на неизвестни съображения.
— Това добре, да… — рече той и като ме погледна странно, си отиде. Зрителите се бяха вече разотишли; тогава, като ме заведоха за ръка до масата, Том ми посочи поднесената вечеря. Яденетата бяха в чинии, но вкусно ли е — не разбирах, макар да изядох всичко. Не бързах да ям. Том излезе и останал сам, аз се опитвах заедно с яденето да усвоя станалото. Понякога вълнението се надигаше с такава сила, че лъжицата не попадаше в устата ми. В каква ли история бях попаднал и какво ми предстои по-нататък? Или прав беше скитникът Боб Перкантри, който казваше, че „ако случаят те е боднал на вилицата, знай, че ще прелетиш на друга“.
Когато размишлявах за това, в съзнанието ми се мярнаха чувство на съпротива и въпрос: „А какво, ако след като се навечерям, си туря шапката, поблагодаря любезно на всички и като се откажа гордо, тайнствено от следващите, види се, готови да ме вдигнат «вилици», изляза и се върна на «Еспаньола», дето този случай завинаги ще си остане «случай», за който можеш да си спомняш цял живот, като правиш каквито щеш предположения относно онова, което е могло да стане и си е останало неразяснено“. Щом си представих това, от ръцете ми сякаш изтръгнаха на най-интересното място книгата, която е накарала сърцето ми да бие. Почувствувах силна мъка и действително, ако се случеше така, че ми заповядаха да се върна у дома, навярно бих легнал на пода и бих почнал да удрям с крака в пълно отчаяние.
Ала нищо подобно засега не ми предстоеше — напротив, случаят, или както и да наречем това, продължаваше да суче своята припламваща връв, като я разстилаше в хитроумна примка под краката ми. Зад стената (а както казах, помещението беше без врата — заменяше я сводест широк проход) няколко души, опрени, или събрани случайно, водеха разговор, неразбираем, но интересен — по-вярно, той беше разбираем, но аз не знаех за какво става дума. Думите бяха такива: