Сегиз-тогиз забелязвах огромния венец на мраморна камина, въздушната далечина на картина или скъпоценна мебел в сянката на китайски чудовища. Виждайки всичко, не улавях почти нищо. Не помнех как завивахме, къде вървяхме. Когато погледнах под краката си, видях мраморна резба от ленти и цветове. Най-сетне Паркер се спря, изправи гръб и издал гърди напред, ме въведе отвъд една грамадна врата. Той рече:
— Ето го Санди, когото вие желаехте да видите.
После изчезна. Обърнах се — него го нямаше.
— Елате насам, Санди — уморено рече някой. Огледах се и зърнах в мъгливо синьото, озарено отгоре пространство, изпълнено с огледала, блясък и мебели, няколко души, които бяха се разположили по канапета и кресла с лица, обърнати към мене. Те бяха разпилени и образуваха неправилен кръг. Като се вглеждах, за да отгатна кой каза „елате“, аз се зарадвах, щом видях Дюрок и Естамп; те стояха, пушейки, до камината и ми правеха знак да се приближа. Отдясно в един голям люлеещ се стол се беше полуизлегнал човек на около двайсет и осем години, с бледо, приятно лице, загърнат с шал и с превръзка на главата. Отляво седеше жена. До нея стоеше Поп. Аз погледнах само бегло жената, тъй като веднага видях, че е много красива, и от това се смутих. Никога не съм запомнял как е облечена една жена, която и да е била тя, така и сега можах само да забележа в тъмните й коси бели искри и че тя е обхваната от прекрасна синя рисунка с леко очертание. Когато се обърнах, отново видях лицето й до себе си — малко дълго, с ярка мъничка уста и големи очи, които гледаха сякаш в сянка.
— Хайде, кажи, какво си направил с приятелите ми? — рече загърнатият човек, като се мръщеше и търкаше слепоочието си. — Откакто са пристигнали с твоя кораб, те не престават да се възхищават от твоята особа. Мене ме наричат Ганувер; седни, Санди, по-близо до мене.
Той ми посочи кресло, в което седнах — не отведнъж, тъй като то се огъваше и огъваше под мене, но най-сетне се закрепих.
— И тъй — рече Ганувер, от когото лъхаше леко на вино, — ти обичаш „морето и вятъра“?
Аз мълчах.
— Каква сила има, нали, Диге, в тези прости думи — рече Ганувер на младата жена. — Те се срещат като две вълни.
В тоя миг забелязах останалите. Бяха двама немлади хора. Единият — нервен човек с черни бакенбарди и пенсне с широк шнур. Той гледаше втренчено, като кукла, без да мига, и лявата му буза потрепваше някак странно. Бялото му лице с черни бакенбарди, избръснатите му устни, които имаха леко надут вид, и орловият му нос сякаш се подсмиваха. Той седеше, свил в триъгълник единия си крак върху коляното на другия, като придържаше горното коляно с прекрасните си матови ръце и ме разглеждаше с леко сумтене. Вторият беше по-стар, набит, бръснат и с очила.
— Вълни и ескадрили! — рече високо с боботещ глас първият от тях, без да измени израза на лицето си, като се взираше в мене. — Бури и вихрушки, браси и контрабаси, облаци и циклони; цейлони, абордаж, бриз, мусон, Смит и Весон!
Дамата се разсмя. Всички останали се усмихнаха, само Дюрок остана — с донейде мрачно лице — безучастен към тази шега и като видя, че пламнах, дойде при мене и седна между нас с Ганувер.
— Какво пък — рече той, като сложи ръка на рамото ми. — Санди служи на призванието си както може. Ние ще попътешествуваме пак, а?
— Ще попътешествуваме далеко — рекох, зарадван, че си имам защитник.
Всички почнаха отново да се смеят, после между тях се поведе разговор, от който нищо не разбрах, но чувствувах, че говорят за мене, лекичко ли се подсмиваха или сериозно — не разбрах. Само някои думи като „приятно изключение“, „колоритна фигура“, „стил“, запомних в такова странно изопачаване на смисъла, че ги отнесох към подробностите на пътешествието ми с Дюрок и Естамп.
Естамп се обърна към мене:
— А помниш ли как ме напои?
— Мигар вие се напихте?
— Че как, аз паднах, здраво си ударих главата о пейката. Признай си — „огнена вода“, „кълна се в Лукреция“ — извика той, — честна дума, той се закле в Лукреция! При това той „знае всичко“, честна дума!
Този предателски намек ме извади от глупавото вцепенение, в което се намирах; аз забелязах интригантската усмивка на Поп, разбрах, че той е разправил за ръката ми и изтръпнах.
Трябва да спомена, че до този миг бях прекомерно възбуден от рязката промяна на обстановката и обстоятелствата, от неизвестността какви хора се намират наоколо и какво ще стане с мене по-нататък, а също тъй от наивната, но твърда увереност, че ми предстои да направя нещо особено тъкмо в стените на този дом — иначе не бих седял в такова блестящо общество. Ако не ми казват какво се иска от мене — толкова по-зле за тях; като закъсняват, те може би рискуват. Аз имах високо мнение за силите си. Вече гледах на себе си като на част от някаква история, краят на която е скрит. Затова, без да си поемам дъх, със задавен глас, до такава степен изразителен, че всеки намек достигаше целта, аз станах и рапортувах: