— Засега нищо — рекох с притаен дъх. — Че как ядат в стената?
— Боже мой! — Той се стресна, щом видя, че бронзовият часовник на писалището показва 12. — Трябва да вървя. В стената не ядат, разбира се, но… но се отваря прозорче и вие взимате. Това е много удобно както за вас, тъй и за слугите… Решително си отивам, Санди. И тъй, вие сте на мястото си и аз съм спокоен. До утре.
Поп излезе бързо; още по-бързи чух стъпките му в коридора.
V
И тъй, аз останах сам.
Имаше на какво да се седне. Седнах на мекия любезно пружиниращ стол: поех си дъха. Цъкането на часовника водеше многозначителен разговор с тишината.
Рекох си: „Така, чудесно. Това се нарича да случиш. Интересна история“.
Аз нямах сили последователно да обмисля нещо. Едва се появеше свързана мисъл и друга мисъл я молеше най-учтиво да си отиде. Всички заедно напомняха сучене на вълнена нишка с пръсти. „Дявол да го вземе!“ — рекох най-сетне, като се мъчех на всяка цена да се овладея, и станах, жадувайки да възбудя в душата си солидна твърдост. Получи се нещо смачкано и рохкаво. Обиколих стаята, като отбелязвах механически: „Кресло, канапе, маса, шкаф, килим, картина, шкаф, огледало“. Погледнах в огледалото. Там се мяркаше някакво подобие на елегантен червен мак с блажено изкривени черти на лицето. Те достатъчно точно отразяваха състоянието ми. Обиколих цялото помещение, отново надникнах в спалнята, няколко пъти се приближавах до вратата и се ослушвах дали не иде някой с нов смут за душата ми. Но беше тихо. Аз още не бях преживявал такава тишина — утаена, равнодушна и уморителна. За да прехвърля по някакъв начин мост между себе си и новите усещания, извадих богатството си, преброих монетите, трийсет и пет златни монети, но се почувствувах вече съвсем странно. Фантазията ми се беше изострила така, че аз ясно виждах сцени с най-противоположно значение. По едно време бях изгубен наследник на знатна фамилия, комуто още не намират, кой знае защо, за удобно да съобщят за величието му. Като контраст на тази блестяща хипотеза се яви предположението за някакъв мрачен заговор и аз, не по-малко основателно, се убедих, че стига да заспя, креватът ще потъне в потаен трюм, дето при светлината на факли хора с маски на лицата ще допрат до гърлото ми намазани с отрова ножове. В същото време вродената ми предвидливост, поддържайки в ума всички чути и забелязани обстоятелства, ме теглеше към открития съгласно пословицата „кови желязото, докато е горещо“. Изведнъж аз изгубих целия си жизнен опит, изпълнен от нови чувства с крайно увлекателни тенденции, но предизвикани все пак от несъзнателната необходимост за действие в духа на положението ми.
Малко пообъркан, влязох в библиотеката, дето нямаше никого, и обходих редовете на поставените перпендикулярно към стените шкафове. Сегиз-тогиз натисках нещо — дърво, меден гвоздей, резба от украшения, като изстивах при мисълта, че потайният трюм ще се окаже на онова място, дето стоя. Изведнъж чух стъпки, глас на жена, който каза: „Няма никого“ — и глас на мъж, който потвърди това с мрачно мънкане. Аз се уплаших, отскочих, като се притиснах до стената между два шкафа, където още не бяха ме видели, но ако влезлите направеха пет крачки в тая посока, новият помощник на библиотекаря, Санди Пруел, щеше да се яви пред техния поглед като в засада. Готов бях да се скрия в орехова черупка и мисълта за шкафа, който беше много голям, с плътна врата без стъкла, беше при това положение съвсем разумна. Вратичката на шкафа не беше притворена съвсем, тъй че аз я изтеглих с нокти, като мислех да застана поне зад прикритието й, ако шкафът се окаже пълен. Шкафът трябваше да бъде пълен — за това си давах сметка с трепет, — обаче той се оказа празен, спасително празен. Дълбочината му беше достатъчна, за да застанат един до друг трима души. Ключовете висяха отвътре. Без да се докосвам до тях, за да не издрънчат, аз притеглих вратата за вътрешната дъсчица, от което шкафът се освети моментално като телефонна кабина. Но тук нямаше телефон, нямаше нищо. Само лакирана геометрическа празнота. Аз не притворих вратата плътно, защото все се боях от шум, и взех, треперейки цял, да се вслушвам. Всичко това стана значително по-бързо, отколкото е казано, и като се озъртах диво в убежището си, аз чух разговора на влезлите хора.
Жената беше Диге — аз не бих смесил с друг глас нейния бавен глас с особен тембър, който е безполезно да предавам поради присъщата му само на нея хладнокръвна музикалност. Кой е мъжът — не беше особено трудно да се досетя: ние не забравяме гласа, който ни е обидил. И тъй, бяха влезли Галуей и Диге.