— Искам да взема една книга — рече тя подчертано високо. Те преминаваха от място на място.
— Но тук действително няма никого — продума Галуей.
— Да. Та ето — тя сякаш продължаваше прекъснат разговор, — това бездруго ще се случи.
— Охо!
— Да. В бледни тонове. Във вид на паяжинни душевни докосвания. Нетоплещо есенно слънце.
— Ако това не е самомнение.
— Греша ли? Спомни си, мили мой, Ричард Брюс. Това е тъй естествено за него.
— Така. По-нататък — рече Галуей. — А обещанието?
— Разбира се. Аз мисля — чрез нас. Но не казвай на Томсон — тя се разсмя. Смехът й ме оскърби с нещо. — По-изгодно е занапред да го държим на втори план. Ще го отлъчим при удобен случай. Най-сетне просто ще се откажем от него, тъй като положението е минало към нас. Дай ми някаква книга… за всеки случай… Прелестно издание — продължаваше Диге със същия преднамерено висок глас, но след като похвали книгата, мина пак в сдържан тон. — Сторило ми се е сигурно. Уверен ли си, че не подслушват? Та мене ме безпокоят… тези… тези…
— Изглежда са стари приятели; някой е спасил някому живота или нещо от този род — рече Галуей. — Какво могат да направят те, във всеки случай?
— Нищо, но това сковава…
По-нататък не чух.
— Забележи. Ала да вървим, защото твоята новина изисква размишления. Струва си труда. Харесва ли ти Ганувер?
— Идиот!
— Зададох неделови въпрос, ето всичко.
— Щом искаш да знаеш. Дори ще кажа нещо повече — ако не бях така добре дисциплинирана и освободена, в гънките на сърцето ми нейде би могъл да се завъди този микроб — страстта. Но клетникът е твърде… последното надделява. Съвсем неизгодно е да се влюбваш.
— В такъв случай — забеляза Галуей — аз съм спокоен за изхода на предприятието. Тези оригинални мисли придават на отношението ти необходимата убедителност — усъвършенствуват лъжата. А какво ще кажем на Томсон?
— Същото, което и по-рано. Цялата надежда е в тебе, чичо. „Вас ис дас“? Само че той няма да направи нищо. Този кинематографичен дом е построен така конспиративно, както не са сънували никакви Медичи.
— Той ще се влюби.
— Няма да се влюби. За това гарантирам. Умът му струва колкото моя, по своя линия.
— Да вървим. Какво взе?
— Ще потърся, няма ли… Знаменито се овладяваш, когато четеш такива книги.
— Ангеле мой, лудият Фридрих никога не би написал книгите си, ако беше прочел само тебе.
Диге мина част от пространството и се насочи към мене. Бързите й стъпки, стихнали изведнъж, зазвучаха, както ми се стори, почти до самия шкаф. Колкото и голям новак да бях в света на хората, подобни на жителите от този дом, тънкият ми слух, изострен от вълненията на този ден, фотографически точно отбеляза казаните думи и извади от неразбраното всички подозрителни места. Лесно е да си представим какво можеше да стане, ако ме откриеха тук. Колкото се може предпазливо и бързо, притворих съвсем пролуката на вратата и се притиснах в ъгъла. Но стъпките се спряха на друго място. Тъй като не исках да изпитвам отново такъв страх, спуснах се да шаря наоколо, търсейки изход — къде? — дори в стената. И тогава забелязах, вдясно от себе си, на тая страна, дето се намираше стената, тясно металическо езиче с неизвестно предназначение.
Натиснах го надолу, нагоре, надясно, в отчаяние, със смела надежда, че пространството ще се разшири — безрезултатно. Най-сетне го възвих наляво. И стана — не бях ли прав аз в най-налудничавите си съображения? — стана онова, което трябваше да стане тук. Стената на шкафа безшумно отстъпи назад, като ме изплаши обаче по-малко, отколкото току-що чутият разговор, и аз се плъзнах към блясъка на един тесен, дълъг като улица коридор, озарен от електричество, където поне имаше къде да се бяга. С бесен възторг тикнах с двете си ръце тежкия отрез от стената на предишното място, но той тръгна като на колелца и тъй като имаше размера точно на разреза на коридора, не остана никаква пролука. Съзнателно го притворих така, че дори сам да не мога да го отворя. Ходът изчезна. Между мене и библиотеката стоеше плътна стена.
VI
Това безвъзвратно скъсване се отрази веднага в сърцето и ума ми — сърцето ми се преобърна и аз видях, че съм постъпил прибързано. Да се опитам отново да отворя стената на библиотеката нямаше никакви основания — пред очите ми стоеше безизходен коридор, затворен с квадратен камък, който не разбираше какво е „Сезам“, и нямаше точки по себе си, които да предизвикат желание да ги натиснеш. Аз сам се бях затворил. Но към това огорчение се примесваше някакъв възвишен полустрах (втората половина нека наречем тържествуване) — че съм сам в тайнствени, забранени места. Ако се опасявах от нещо, то беше единствено от големия труд да се измъкна от тайното към явното ако стопаните на този дом ме откриеха тук, незабавно бих смекчил това с разказа за подслушания разговор и произтичащото оттук желание да се скрия. Дори един не много съобразителен човек, ако чуеше такъв разговор, трябваше да се настрои подозрително. Тези хора заради цели — откъде да зная какви? — разговаряха секретно, като се подсмиваха. Трябва да кажа, че заговорите изобщо, аз смятах за най-нормално явление и бих бил много неприятно засегнат от отсъствието ми в такова място, дето за всичко трябва да се досещаш; изпитвах огромно удоволствие, нещо повече — дълбоко интимна наслада, но тя, благодарение на крайно напрегнатото сцепление на обстоятелствата, които ме бяха вкарали тук, се проявяваше, освен в бързото въртене на мислите и в треперенето на ръцете и коленете; дори когато отварях, а после затварях уста, зъбите ми тракаха като медни пари. Аз постоях малко, огледах още веднъж тоя задънен коридор, като се опитвах да установя къде и как се отделя част от стената, но не забелязах никаква пролука. Долепих ухо, но не чух нищо, освен търкането на ухото о камъка и, разбира се, не почуках. Не знаех какво става в библиотеката. Може би чаках малко, може би бяха минали само пет-десет минути, но както става в такива случаи, чувствата ми изпревариха времето, защото бяха отмерили такъв срок, от който нетърпеливата душа естествено преминава към действие. Винаги, при всички обстоятелства, колкото и съгласно да действувах с някого, оставях нещо за себе си и сега също помислих, че трябва да се възползувам от свободата в собствения си интерес, за да се насладя до насита от изследванията си. Щом изкушението се мярна пред мене, аз неудържимо се устремих с цялото си същество към шеметната съблазън. Отдавнашна моя страст беше да скитам по неизвестни места и аз мисля, че много крадци свършват с тъмничната решетка благодарение на същото това чувство, за което е безразлично дали е таван или пущинак, диви острови или неизвестна чужда квартира. Както и да е, страстта се събуди, заигра и аз решително побързах да се махна.