Коридорът беше широк около половин метър и може би още четири-пет дюйма повече; на височина достигаше четири метра; по такъв начин той представляваше дълъг като тротоар процеп, в далечния край на който беше също тъй странно и тясно да гледаш, както в дълбок кладенец. На разни места от този коридор, отляво и отдясно, се виждаха тъмни вертикални черти — врати или странични проходи, застинали в нямата светлина. Далечният край ме зовеше и аз се спуснах към скритите чудодейни тайнства.
Стените на коридора бяха постлани отдолу до половината с кафяви плочки, подът — със сиви и черни в шахматен ред, а белият свод (както и останалата част от стените до плочките) блестеше с вдлъбнати кръгли стъкла, скриващи електрическите лампи, разположени на правилни разстояния една от друга. Стигнах до първата вертикална черта отляво, като я взех за врата, но отблизо видях, че е арка, от която в тъмната неизвестна дълбочина слизаше тясна извита стълба с чугунени ажурни стъпала и медно перило. Като оставих изследването на това място за после, когато ще обиколя колкото се може по-голямо пространство, за да имам що-годе общ поглед за обсъждане на по-нататъшните ми похождения, аз побързах да достигна далечния край на коридора, като поглеждах бегло откриващите се от двете страни ниши, дето намирах стълби, подобни на първата, с тая разлика, че някои от тях водеха нагоре. Няма да сбъркам, ако определя цялото разстояние от единия край на прохода до другия на 250 фута и когато претичах цялото разстояние, видях, обърнат, че в края, оставен от мене, нищо не се е променило; следователно никой не се канеше да ме залавя.
Сега се намирах на мястото, дето краят на прохода се пресичаше под прав ъгъл с друг, съвсем подобен на първия. Както наляво, тъй и надясно се откриваше нова, еднообразна перспектива, все тъй неправилно набелязана с вертикалните черти на страничните ниши. Тук ме овладя, тъй да се рече, равновесието на намерението, защото нито в една от открилите се пред мене страни или крила на напречния проход нямаше нищо, което да ги отличава една от друга и би могло да обуслови някакъв избор — те бяха във всичко напълно равни. В такъв случай достатъчно е едно изпуснато на пода копче или някоя друга подобна дреболия, за да изскочи решението „къде да отида“ от лепкавото равновесие на впечатленията. Такава дреболия би дала тласък. Но ако погледнеше в едната посока и се обърнеше към противоположната, човек можеше еднакво лесно да си представи дясната страна за лява, лявата за дясна или обратно. Странно е да се каже, аз стоях неподвижно, като се оглеждах и не подозирах, че някога магарето между две купи сено се е огорчавало като мене. Сякаш бях срасъл с пода. Правех опити да се движа ту в една, ту в друга посока и неизменно се спирах, като почвах да решавам отново онова, което още никак не беше решено. Възможно ли е да се изобрази тази физическа мъка, това странно и тъпо раздразнение, за което си давах сметка дори тогава. Като се колебаех безпомощно, чувствувах как в съзнанието ми почва да се прокрадва, затъмнявайки вече мислите ми, страхът, че ще остана да стоя завинаги. Спасението беше в това, че държах лявата ръка в джоба на куртката и въртях с пръсти шепата монети. Взех една от тях и я хвърлих наляво, с цел да предизвикам решително усилие; тя се търкулна и аз тръгнах подир нея само защото трябваше да я вдигна. Като настигнах монетата, поех по втория коридор със съмнение дали неговият край няма да се окаже пресечен също тъй, както там, откъдето едва тръгнах така разстроен, че още чувах биенето на сърцето си.