— Лемарен ли? — рече Дюрок, — Молли, кой е този Лемарен?
— Негодник! Мразя го!
— Вярвайте ми, макар че е срамно да призная това — продължаваше Аркол, — Лемарен има общи работи с нашите братя, Лемарен е хулиган, страшилище на Пущинака. Сестра ми му харесала и той лудее повече от самолюбие и алчност. Бъдете уверени. Лемарен ще дойде днес тук, щом сте били при брат ми. Всичко се е стекло отвратително, от това не може по-лошо. Ето нашето семейство: тате е в затвора за хубави работи, единият брат е също в затвора, а другият чака кога ще го турят там. Ганувер остави преди четири години пари — освен нея само аз знаех у кого са те; та това е нейната част, която тя се съгласи да вземе, — но за да се ползува от тях как да е, трябваше през цялото време да се измислят предлози — пътувания в Риол — ту при леля, ту при приятелките ми и тъй нататък. Не биваше пред очите на хората да откриваме нищо: Ще ни набият и ще ни ги вземат. Сега: Ганувер пристигна и него го видяха с Молли, почнаха да я следят, заловиха писмо. Тя е сприхава. На една дума, която й била казана тогава, отговори, както тя умее: „Обичам, да, и вървете по дяволите!“ Ето тук пред тях се мярна лека печалба. Брат ми от глупост ми откри намеренията си, като се надяваше да ме привлече: да дадем момичето на Лемарен, за да я сплаши, да я подчини на себе си, а после на Ганувер, и да тегли пари, много пари като от робиня. Жената трябваше да обира мъжа си заради любовника. Аз разказах всичко на Молли. Не е лесно човек да я принуди, но плячката беше примамлива. Лемарен направо заяви, че ще убие Ганувер, ако се сключи брак. Тогава започна тази мръсотия — сплетни и заплахи, и гаври, и укори и аз трябваше да взема с бой Молли при себе си, когато получих място в този бординхауз, място на надзирателка. Бъдете уверен, Лемарен ще дойде днес тук, щом сте били при брата. С една дума — кумир за глупачки. Приятелите му подражават в маниери и дрехи. Общи работи с братята. Това са лоши работи! Ние дори не знаем точно какви работи… Само че ако Лемарен отиде в затвора, и нашето семейство ще се намали с останалия брат. Молли, не плачи! Така ми е срамно, така ми е тежко да ви говоря всичко това! Дай ми кърпата. Дреболии, не обръщайте внимание. Ей сега ще мине.
— Но това е много тъжно — всичко, което казвате — рече Дюрок. — Ала аз няма да се върна без вас, Молли, защото за това дойдох. Бавно, много бавно, но сигурно Ганувер умира. Той обкръжи края си с пияна мъгла, с нощен живот. Забележете, че не е уверен, вече с треперещи крачки е стигнал той до днешния ден, както е определил — деня на тържеството. И всичко е направил за вас, както е било то във вашите мечти на брега. Всичко това знам и съм много разстроен от всичко, защото обичам този човек.
— А аз, аз не го ли обичам? — пламенно рече девойката. — Кажете Ганувер и сложете ръка на сърцето ми! Там има любов! Само любов! Сложете! Е, чувате ли? То казва — „да“, винаги „да“! Но аз казвам „не“!
Като си помислих, че Дюрок слага ръка на гърдите й, моето собствено сърце заби силно. Цялата история, отделни черти от която постепенно научавах, като че се оформяше пред очите ми от утринния блясък и нощните тревоги, без край и начало, в една смътна сцена. По-късно познах жените и разбрах, че едно момиче на седемнайсет години разбира от обстоятелствата и постъпките на хората толкова, колкото конят от аритметика. А сега мислех, че ако тя тъй силно се противи и е огорчена, навярно е права.
Дюрок каза нещо, което не различих. Но всички думи на Молли чувах ясно, като че тя ги хвърляше през прозореца и те падаха до мене.
— … ето как нещастно се стече всичко. Когато той замина, две години аз не го обичах, само си спомнях за него много сърдечно. После пак почнах да го обичам, когато получих писмо, а след това много писма. Какви хубави писма бяха те! След това — подарък, който трябва, знаете ли, да се пази така, че да не го видят — такива бисери…
Станах, като се надявах да надникна вътре и да видя какво показва тя там, но бях поразен от неочакваното идване на Естамп при мене. Той идеше от бреговете на издатината, разгорещен, като бършеше с кърпа потта си, и щом ме видя, още отдалеч поклати глава, вътрешно смазан; приближих се до него, не много доволен, тъй като бях изгубил — о, колко вълнуващи думи и подаръци бях изгубил аз! — престанало беше невидимото ми участие в историята на Молли.