Тогава Дюрок почна да прелива силата на душата си в тази наплашена, стремителна, самолюбива и угнетена девойка. Аз слушах и всяка негова дума запомнях завинаги, но няма да изреждам всичко, иначе на стари години пак ще си спомня ярко този час и навярно ще ме хване моето главоболие.
— Дори ако му донесете нещастие, както сте уверена в това, не се страхувайте от нищо, дори от нещастието, защото това ще бъде обща ваша скръб и тази скръб е любов.
— Той е прав, Малли — рече Естамп, — хиляди пъти прав. Дюрок, златно сърце!
— Молли, не упорствувай повече — рече Аркол, — чака те щастие!
Молли сякаш се опомни. В очите й заблестя светлина; тя стана, потърка челото си, заплака, като затуляше с пръсти лицето си, но скоро махна с ръка и взе да се смее.
— Ето че ми е по-леко — рече тя, като се секнеше. — О, какво е това? Ф-фу-у-у, сякаш изгря слънце! Какъв беше този кошмар? Някакъв мрак! Аз не разбирам и сега. Да вървим по-скоро! Аркол, разбери ме! Аз нищо не разбирах и изведнъж — ясно зрение.
— Добре, добре, не се вълнувай — отговори сестрата. — Ще се приготвяш ли?
— Незабавно ще се приготвя! — тя се огледа, спусна се към раклата и взе да изважда от нея парчета разни материи, огърлици, чорапи и вързани пакети; не мина минута, и около нея се търкаляха купчина неща. — Още не съм ушила нищо! — рече тя тъжно. — С какво ще отида?
Естамп почна да я уверява, че роклята й прилича и че така е добре. Не много доволна, тя мрачно мина покрай нас, като търсеше нещо, но когато й поднесоха огледало, се развесели и примири. През това време Аркол спокойно завиваше и нареждаше всичко, което беше разхвърляно. Молли я погледна замислено, сама прибра нещата и прегърна мълчаливо сестра си.
— Знам… — рече един глас зад прозореца; стъпки на няколко души, отдалечавайки се, заобикаляха ъгъла.
— Само да не са те — рече, като побледня изведнъж и се спусна към вратата Аркол. Молли, прехапала устни, гледаше нея и нас. Погледът на Естамп към Дюрок предизвика отговора на последния: „Нищо, ние сме трима“. Едва той рече това, и по вратата удариха с юмрук; аз, който бях по-близо до нея от другите, отворих и видях един млад човек, невисок на ръст, в контешки летен костюм. Той беше набит, с бледо, плоско, дори мършаво лице, но изразът на нелепо превъзходство в тънките устни под черните мустачки и в острите черни очи беше необикновено крещящ. След него вървяха Варен и трети един човек — дебел, в мръсна блуза, с шалче около шията. Той шумно дишаше, гледаше с изпулени очи и когато влезе, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и застана като стълб.
Всички ние продължавахме да седим, освен Аркол, която се приближи до Молли. Застанала до нея, тя хвърли на Дюрок отчаян, умолителен поглед.
Новопристигналите явно си бяха малко пийнали. Те не издадоха нито с един поглед, нито с едно движение на лицето, че освен жените в стаята се намираме и ние, дори не ни погледнаха, като че тук съвсем ни нямаше. Разбира се, това беше сторено нарочно.
— Искате ли нещо, Лемарен? — рече Аркол, като се мъчеше да се усмихне. — Днес сме много заети. Трябва да преброим бельото, да го предадем, а после да отидем да вземем провизии за матросите — после тя се обърна към брат си и това беше една дума: — Джон!
— Аз ще поговоря с вас — рече Варен. — Какво, няма ли място за нас да седнем?
Лемарен, изпъчен, замахна със сламената си шапка. Очите му с остра усмивка бяха обърнати към девойката.
— Привет, Молли! — рече той. — Прекрасна Молли, бъдете добра, обърнете внимание на това, че съм дошъл да ви навестя в уединението ви. Погледнете — аз съм!
Видях, че Дюрок седи с наведена глава, като че безучастно, но коляното му трепереше и той почти незабелязано го задържаше с длан. Естамп беше повдигнал вежди, беше се отдръпнал и гледаше от горе на долу бледото лице на Лемарен.
— Махай се! — рече Молли. — Стига си ме преследвал! Не съм от тези, към които ти можеш да си протегнеш лапата. Говоря ти направо и откровено — повече няма да търпя! Върви си!
От черните й очи по стаята се разлетя силата на отчаяна съпротива. Всички почувствуваха това. Почувствува това и Лемарен, тъй като разтвори широко очи, смигна и като се усмихваше неловко, се обърна към Варен.
— Как! — рече той. — Сестра ви ми каза дързост, Варен. Аз не съм свикнал с такива обноски, кълна се в патериците на всички хроми от тази къща! Вие ме поканихте на гости и аз дойдох. Дойдох учтиво — не с лоша цел. Каква е тук работата, питам?
— Работата е ясна — изкрякал глухо, рече дебелият човек, като въртеше юмруци в джобовете на панталоните си. — Нас ни пъдят.