— Кой сте вие? — разсърди се Аркол. По нападателния израз на кроткото й дори в гнева лице видях, че и тази жена е стигнала до крайния предел. — Аз не ви познавам и не съм ви канила. Това е мое жилище, аз съм тук стопанката. Потрудете се да си отидете!
Дюрок вдигна глава и погледна Естамп в очите. Смисълът на погледа беше ясен. Побързах да хвана по-плътно револвера, който беше в джоба ми.
— Добри хора — рече Естамп, като се подсмиваше, — по-добре е да си отидете, тъй като разговорът в този тон не доставя решително никому удоволствие.
— Чувам птица! — възкликна Лемарен, като погледна бегло Естамп и тозчас се обърна към Молли. — Вие ли отглеждате щиглеци, Молли? А имате ли зрънца за канарчета, а? Отговорете, моля ви!
— Няма ли да питаме моя сутрешен гостенин — рече Варен, като излезе напред и застана срещу Дюрок, който неохотно се изправи насреща му. — Може би този господин ще благоволи да обясни — защо е тук при моята, дявол да я вземе, сестра?
— Не, аз не съм твоя сестра! — рече, сякаш хвърли тежък камък, Молли. — А ти не си ми брат! Ти си втори Лемарен, тоест подлец!
И като каза това, вън от себе си, в сълзи, с открито страшно лице, тя грабна от масата една книга и я хвърли срещу Варен.
Книгата изпърха със страниците си и го удари по долната устна, тъй като той не успя да се закрие с лакът. Всички ахнаха. Аз целият горях, чувствувайки, че е извършено отлично, и бях готов да стрелям срещу всички.
— Ще отговори този господин — рече Варен, като сочеше с пръст Дюрок и разтриваше с другата ръка брадата си, след като настъпилото мълчание изведнъж стана непоносимо.
— Той ще ти пречупи кокалите! — извиках аз. — А аз ще ти пробия мишената, щом…
— Щом си отида — рече изведнъж отзад нисък, мрачен глас, толкова силен, въпреки боботещия тембър, че всички отведнъж се озърнаха.
Срещу вратата, която твърдо и широко беше разтворил, стоеше човек с побелели бакенбарди и побеляла купа коси, които бяха се разлетели като навиляци сено. Той беше без ръка — единият ръкав на моряшката му куртка висеше; другият, засукан до лакътя, беше оголил кафявата пружина на мускулите, които завършваха в мощна китка с дебели пръсти. В тази прослужила на времето си мускулна машина човекът държеше празна цигарена кутия. Очите му, скрити дълбоко сред веждите, гънките и бръчките, изцеждаха оня старчески блестящ поглед, в който се долавят и отлична памет, и тънък слух.
— Ако е сцена — рече той, като влизаше, — трябва да затворим вратата. Туй-онуй чух. Лельо Аркол, бъдете добра да дадете малко скълцан пипер за яхнията. Яхнията трябва да бъде с пипер. Ако имах две ръце — продължи той със същото спокойно деловито темпо, — не бих те погледнал, Лемарен, и бих ти натъпкал този пипер в устата. Така ли се отнасят хората с девойка?
Едва продума той това, и дебелият човек направи движение, в което не можех да сбъркам: той изпружи ръката си с дланта надолу и почна да я отдръпва назад, възнамерявайки да удари Естамп. По-бързо от него аз протегнах револвера към очите на негодника и натиснах спусъка, но изстрелът блъсна ръката ми и отклони куршума от целта.
Дебелакът отскочи назад, блъсна се о етажерката и едва не я събори. Всички трепнаха, разбягаха се и се вцепениха; сърцето ми се бъхтеше като гръм. Дюрок с не по-малка бързина насочи дуло към Лемарен, а Естамп се прицели във Варен.
Няма да забравя безумната уплаха в лицето на дебелия хулиган, когато стрелях. Тогава разбрах, че играта временно остава наша.
— Няма какво да се прави — рече Лемарен, като безсилно вдигна рамене. — Ние още не сме се приготвили. Хайде, пазете се! Вие победихте! Само помнете, че сте вдигнали ръка срещу Лемарен. Да вървим, Бос! Да вървим, Варен! Когато се срещнем друг някой път с вас, ще се видим отлично. Поздрав на прекрасната Молли! Ах, Молли, хубавице Молли!
Той продума това бавно, студено, като въртеше в ръцете си шапката и поглеждаше ту нея, ту всички ни поред. Варен и Бос го гледаха мълчаливо.
Той им смигна; те излязоха от стаята един по един, като се спираха на прага; озъртайки се, те изразително изгледаха Дюрок и Естамп, преди да се скрият. Последен излезе Варен. Като се спря, той погледна и рече:
— Хайде, внимавай, Аркол! И ти, Молли!
Той притвори вратата. В коридора си шепнеха, после, бързо прозвучали, стъпките утихнаха зад къщата.
— Ето — рече Молли, като дишаше бурно. — И това е всичко, и няма нищо повече. Сега трябва да тръгваме. Аз тръгвам, Аркол. Добре че имате куршуми.