— Правилно, правилно и правилно! — рече инвалидът. — Такова поведение одобрявам. Когато беше бунтът на „Алпест“, аз открих такава стрелба, че всички легнаха по корем. А сега какво? Да, аз исках пипер за…
— Да не сте посмели да излизате — бързо заприказва Аркол. — Те караулят. Не знам как да постъпим сега?
— Не забравяйте, че имам лодка — рече Естамп. — Тя не е много далече. Оттук не се вижда и затова съм спокоен за нея. Ако бяхме без Молли…
— Тя ли? — рече инвалидът на Аркол, като устреми показалеца си в гърдите на девойката.
— Да, да, трябва да замине.
— Тя ли? — повтори матросът.
— О, колко несхватлив сте вие, а още…
— Там ли? — Инвалидът махна с ръка зад прозореца.
— Да, аз трябва да замина — рече Молли, — ето измислете, хайде по-скоро, о боже мой!
— Също такава история имаше на „Гренада“ с юнгата; да, спомних си. Наричаха го Санди. И той…
— Аз съм Санди — рекох, без самият да зная защо.
— Ах, и ти ли си Санди? Ех, миличък, колко хубав си ти, ревльо мой! Помогни, помогни на девойката! Вървете с нея. Върви, Молли. Той е на твоя ръст. Ти ще му дадеш фустата и — да кажем — кърпата, за да закрие онова място, дето след десетина години ще порасте брада. Ще му дадеш фуста, която се хвърля в очи, такава, в каквато са те виждали и те помнят. Разбра ли? Върви, скрий се и преоблечи човека, който сам каза, че го наричат Санди. Той ще мине през вратата, ти — през прозореца. Толкоз!
X
— Наистина — рече Дюрок след късо мълчание — това е може би най-хубавото от всичко.
— Ах, ах! — възкликна Молли, като ме гледаше със смях и жалост. — Че как така. Не може ли иначе? — но пълно одобрение се чуваше в гласа й въпреки престорените й колебания.
— Е какво, Санди? — Дюрок сложи ръка на рамото ми. — Решавай! Няма нищо позорно в това да се подчиниш на обстоятелствата — на нашите обстоятелства. Сега всичко зависи от тебе.
Аз си представях, че отивам на смърт, да падна жертва за Ганувер и Молли, но да умра във фуста ми се виждаше ужасен край. Най-лошото беше, че не можех да се откажа; в случай на отказ ме очакваше морален край, по-горчив от смъртта. Подчиних се… с мъжеството на стъпкал срам и се смирих пред лицето на съдбата, която ме гледаше с нежните черни очи на Молли. Веднага стана заколението. Като не разбирах добре какво се вършеше наоколо, влязох в съседната стая и чувайки как бие опозореното ми сърце, застанах като манекен неподвижно и глупаво. Ръцете се отказваха да се борят с връзките и копчетата. Извънредната бързина на четирите женски ръце ме приспа и зашемети. Чувствувах, че съм смешен и велик, че съм герой и избавител, кукла и жертва. Мънички ръце ми поднесоха огледало; на главата ми се озова кърпа и тъй като не знаех какво да правя с нея, Молли хвана ръцете ми и ги подбра заедно с кърпата под брадичката ми, като ги друсаше, за да разбера как да си закривам лицето. Аз видях в огледалото своето изкривено от досада подобие и не се познах. Най-сетне един тих глас рече: „Благодаря ти, миличък!“ и силна целувка по бузата заедно с лекия дъх ми даде да разбера, че с това Молли възнаграждава Санди за липсата на мустаци.
След това всичко тръгна като по масло. Мене бързо ме изтласкаха в обществото на мъжете, от което временно се бях отказал. Настъпи дълбоко унизително мълчание. Аз не смеех да вдигна очи и се запътих към вратата, като леко се препъвах о фустата; щях да изляза, но Естамп ме повика:
— Не бързай, аз ще дойда с тебе! — като ме настигна до самия изход, той рече: — Върви с бързи крачки по оная пътека, толкова бързо, колкото можеш, като че бързаш с всички сили; дръж лицето си прикрито и не се озъртай; когато излезеш на пътя, завий надясно, към Сигналния пущинак. А аз ще тръгна отзад.
Трябва да се мисли, че примамката беше хубава, тъй като едвам изминах две-три полянки сред рядката гора, влизайки неволно в ролята си и притискайки лакти, както правят жените, когато бързат, и отстрани се чуха припрени гласове.
Стъпките на Естамп чувах през цялото време отзад, близо до себе си. Той рече: „Хайде, сега тичай, тичай колкото можеш!“ Аз полетях надолу от хълма, без да чувам нищо от това, което става назад, но когато се спуснах към новото нанагорнище, чуха се викове: „Молли! Стой или ще бъде лошо!“ Викаше Варен. Друг вик, викът на Естамп, също ми заповядваше да стоя, макар да не бях назован по име. Като реших, че работата е свършена, спрях се и се обърнах с лице към действието.