На различно разстояние един от друг по пътя се движеха трима души — най-близък до мене беше Естамп, той отстъпи полуобърнат към неприятеля. Към него тичаше Варен, след Варен, изостанал от него, бързаше Бос. „Стойте!“ — рече Естамп, като се прицели в последния. Но Варен продължаваше да се движи, макар и по-бавно. Естамп даде изстрел. Варен се спря, наведе се и се хвана за крака.
— Ето как тръгна работата! — рече той, като се озърташе в смущението си към тичащия към него. Бос.
— Хвани я! — викна Бос. В същия миг и двете ми ръце бяха здраво хванати отзад над лакътя и със сила извити към гърба, така че, когато се дръпнах, не спечелих нищо, а само обърнах лице назад да погледна вкопчилия се в мене Лемарен. Той беше избиколил гората и пресякъл пътя. При тези движения кърпата ми падна. Лемарен вече казваше: „Мо…“, но като видя кой съм, беше така поразен, така побеснял, че пуснал тозчас ръцете ми, замахна с двата си юмрука.
— Молли, ама не оная — извиках аз злорадо, като паднах ничком и с всичка сила го ударих с главата в най-долната част на корема — вдъхновено хрумване. Той изпъшка и се строполи през мене. Тичешком разкъсах колана на фустата и изскочих от нея, после, като се отдалечих, взех да я развявам като трофей.
— Остави момчето! — извика Варен. — Че тя ще избяга! Знам сега: тя се е затекла нагоре при матросите. Там са приготвили нещо. Остави всичко! Аз съм ранен!
Лемарен не беше така глупав, че да налети на човек с револвер, макар този човек да държеше в едната си ръка току-що смъкнатата фуста: револверът беше в другата ми ръка и аз се канех да го пусна в ход, за да отбия нападението. То не се състоя — и тримата хукнаха назад, като се заканваха с юмруци. Варен куцаше отзад. Аз още не бях се опомнил, но вече виждах, че съм се отървал евтино. Естамп се приближи до мене с бледо и сериозно лице.
— Сега те ще постоят край водата — рече той — и също като на нас ще се заканват с юмруци на лодката. По водата не се върви, Дюрок, разбира се, е успял да се качи с девойката. Каква история! Е ще впишем още една страница в твоите подвизи и… да свърнем за всеки случай в гората!
Разгорещен, силно уморен, сгънах фустата и кърпата, с намерение да ги пъхна нейде под някой храст, защото колкото и блестящо да се държах, те ми напомняха, че условно, не истински, за половин час, но все пак бях жена. Ние почнахме да пресичаме гората надясно към морето, като се препъвахме между камъните, обрасли с папрат. Поизостанал, забелязах два камъка, които се бяха съединили отгоре с краищата си, и пъхнах между тях неестественото облекло, от което изпаднах веднага в най-добро разположение на духа.
На пътя ни се изпречи един озарен рид. Тук Естамп легна, изпружи крака и се облакъти, като подпря с длан бузата си.
— Седни — рече той. — Трябва да си поотдъхнем. Да, такава ми ти работа!
— Какво ще става сега? — осведомих се аз, като седнах по турски и взех да пуша с Естамп от цигарите му. — Да не извършат нападение?
— Какво нападение?
— Ами знаете… Те сигурно имат голяма шайка. Ако поискат да отнемат Молли и съберат стотина души…
— За това трябват оръдия — рече Естамп — и още може би безплатни места за полицаите като зрители.
Естествено мислите ни се въртяха около горещите утринни събития и ние прекарахме през ум всичко, което беше станало, с всички подробности, съображения, догадки и особено картинни моменти. Най-сетне стигнахме до впечатленията си от Молли; кой знае защо, този разговор се запъна, но все пак искаше ми се да зная повече от онова, на което бях свидетел. Особено ме вълнуваше мисълта за Диге. Тази тайнствена жена неизменно възникваше в ума ми, щом си спомнях за Молли. Затова именно го попитах.
— Хъм… — рече той. — Диге… О, това е задача! — и той потъна в мълчание, от което не можах да го измъкна с никакво покашлюване.
— Известно ли ти е — рече той най-сетне, след като реших, че е съвсем задрямал, — известно ли ти е, че кучетата ядат тази трева, когато заболеят от бяс?
Той показа един остър листец, но аз бях много учуден от дълбокомисления му тон и не казах нищо. После мълчаливи, уморени от жегата и един от друг, ние се добрахме до морската ивица, пристигнахме на пристанището и наехме лодкар. Никой от нашите врагове не ни причакваше тук, затова ние благополучно преминахме залива и слязохме настрана от къщата. Тук имаше гора, а по-нататък се простираше огромна, отлично разчистена градина. Ние минахме през градината. Алеите бяха пусти. Естамп ме прекара в къщата през една от страничните арки, после по една извънредно заплетена, със суров вид стълба — в една голяма стая с цветни стъкла.