— Една от тези партии — забеляза Дюрок — аз нарекох партия на Ганувер и представете си, спечелих я само с четири хода.
— Както и да е, Санди ви осъди в дъното на сърцето си — рече Ганувер. — Нали така, Санди?
— Извинете ме — отговорих, — задето не разбирам нищо от това.
— Тогава говори за желанията си!
— Аз съм моряк — рекох, — тоест поел съм по тоя път. Ако ме направите капитан, струва ми се, че не ми трябва нищо повече, тъй като всичко останало ще получа сам.
— Отлично. Ще те пратим в адмиралтейската школа.
Аз седях, топях се и се усмихвах.
— Сега трябва да си отида, нали? — попитах.
— Не. Ако ти си приятел на Дюрок, значи си и мой, затова те присъединявам към нашия план. Ние всички ще отидем да видим туй-онуй в тази колиба. Това може да принесе полза на тебе, с твоето живо въображение. Засега, ако искаш, седи или гледай картини. Поп, кой пристигна днес?
Аз станах и се оттеглих. Бях разсечен на три: едната част гледаше картината, която изобразяваше рой хубавици в туники до колони, сред рози, на фона на морска далечина, другата част виждаше себе си на тази картина в пълна капитанска униформа да вика на хубавиците: „Левият галс! Стегнете грота, рифовете и брасите!“, а третата, по естественото устройство на ухото, слушаше разговора.
Не мога да предам как действува такова отношение на човек, който само с едно обръщане на езика заповядва на съдбата да пренесе Санди от небитието в чин капитан. От краката ми до темето се издигаше нервна топлина. Едва се заемах да мисля за промяната в живота си и тези мисли бяха прекъсвани от картините, галерията, Ганувер, Молли и всичко, което бях изпитал тук, и мене ми се струваше, че а-ха ще полетя. В това време Ганувер казваше тихо на Дюрок:
— Това няма да ви се стори странно. Молли беше единствената девойка, която съм любил. Не за нещо — макар да имаше „за какво“, но по тази магнитна линия, за която ние всички не знаем нищо. Сега всичко е наболяло в мене и вече не е сякаш болка, а парлива тъпост.
— Жените са досетливи — рече Дюрок, — а Диге сигурно е проницателна и умна.
— Диге… — Ганувер за миг затвори очи. — Все едно. Диге е по-добра от другите, тя може би е съвсем добра, но сега аз не виждам добре хората. Аз съм вътрешно уморен. Тя ми харесва.
— Така млада и вече вдовица — рече Дюрок. — Кой е бил нейният мъж?
— Нейният мъж бил консул в колония, коя — не помня.
— Братът напомня много сестрата — забеляза Дюрок, — говоря за Галуей.
— Напротив, съвсем не прилича!
Дюрок млъкна.
— Знам, че не ви харесва — рече Ганувер, — но е много забавен, когато е в настроение. Неговата весела хумористична злоба напомня куче-лъв.
— И таз хубава! Аз не съм виждал такива лъвове.
— Пудел — рече Ганувер повеселял, — остриган пудел! Най-сетне ние се събрахме! — извика той, като се запъти към вратата, откъдето влизаха Диге, Томсон и Галуей.
На мене, свидетеля на сцената при златната верига, ми се случи да видя сега Диге в затворения образ на млада дама, чието отношение към домакина се определяше само от положението й на мила гостенка. Тя вървеше с усмивка, кимаше и бъбреше. Томсон погледна над очилата: голямо удоволствие беше се разляло по неговото широко мускулесто лице; Галуей вървеше, раменете и бузата му потрепваха.
— Очаквах да заваря голямо общество — рече Диге. — Прислужницата е направила сметка и уверява, че тая сутрин са пристигнали двайсетина души.
— Двайсет и седем — намеси се Поп, когото сега не познах. Той се държеше ловко, почтително и беше свой човек, а аз бях чужд и стоях, изпулил мрачно очи.
— Благодаря ви, ще кажа на Микелета — студено се обади Диге, — че е сбъркала.
Сега видях, че тя не обича и Дюрок. Забелязах това по ухото й. Не се смейте! Краят на мъничкото й като листенце ухо беше насочено към Дюрок с неприязнена острота.
— А кой ще ви навести? — продължаваше Диге, като питаше Ганувер. — Много съм любопитна.