— Това ще бъде смесено общество — рече Ганувер. — Всички поканени са живи хора.
— Моргата в пълен състав би била малко мрачна за тържеството — обясни Галуей.
Ганувер се усмихна.
— Изразих се несполучливо. И все пак по-добра дума от думата „жив“ не мога да измисля за човек, който умее да запълня живота.
— В такъв случай ние всички сме живи — обяви Диге, — ако приложим вашето тълкование.
— Пък и без него — рече Томсон.
— Аз ще приемам вечерта — заяви Ганувер, — а сега предпочитам да скитам из дома с вас, Дюрок и Санди.
— Вие обичате моряците — рече Галуей, като ме поглеждаше изкриво, — навярно вечерта ще видим цял екипаж от капитани.
— Нашият Санди сам струва колкото един военен флот — рече Дюрок.
— Виждам, той е под особено покровителство и аз не се осмелявам да се приближа до него — рече Диге, като докосна с ветрилото брадичката си. — Но на мене ми харесват вашите капризи, мили Ганувер, благодарение на тях си спомня човек и вашата младост. Може би ние ще видим днес възрастните Сандиевци, които пъхтят поне с усмивка.
— Не принадлежа към светското общество — рече Ганувер добродушно, — аз съм един от случайните хора, на които идиотски е провървяло и които бързат да обърнат парите в живот, защото са лишени от традициите на натрупването. Признавам личния етикет и отхвърлям кастовия.
— Аз си получих заслуженото — рече Диге, — ваш е редът, Томсон.
— Аз се отстранявам и отстъпвам мястото си на Галуей, ако той го иска.
— Ние, журналистите, сме неуязвими — рече Галуей — като кралете и никога не точим ножовете така, че да ни чуят.
— Сега да тръгнем — рече Ганувер, — да отидем да чуем какво ще каже за това Ксаверий.
— Вие римлянин ли имате? — попита Галуей. — И също е жив?
— Ако не се е развалил; миналия път започна да дрънка глупости.
— Нищо не разбирам — Диге сви рамене, — но сигурно е нещо завладяващо.
Всички излязохме от галерията и изминахме няколко стаи, дето беше хубаво, както в градина от скъпи неща, ако има такава градина. Поп и аз вървяхме отзад. При завоя той ме хвана за ръката:
— Спомняте ли си нашето съглашение? Дървото можем да не закачаме. Сега всичко е замислено и ще бъде другояче. Току-що научих това. Има нови съображения по тази работа.
Бях доволен от съобщението му, защото почвах да се уморявам от подслушване, и кимнах така усърдно, че брадичката ми се чукна в гърдите. През това време Ганувер се спря на вратата и каза: „Поп!“ Младежът побърза да отвори с ключ помещението. Тук видях странна като сън вещ. Тя произведе на мен, а, струва ми се, и на всички, неизгладимо впечатление: ние се намирахме пред човек-автомат, една играчка за триста хиляди, която умееше да говори.
XII
Това помещение, не много голямо, беше наредено като гостна с глух, мек килим върху целия под. В креслото, гърбом към прозореца, скръстил крака и облакътен на скъпоценна масичка, седеше, отметнал глава, един млад човек, облечен като модна картинка. Той гледаше пред себе си с големите си сини очи, със самодоволна усмивка на розовото си лице, засенчено от черни мустачки. Накъсо казано: досущ приличаше на манекен от витрина. Ние всички застанахме срещу него. Галуей рече:
— Надявам се, вашият Ксаверий не говори; в противен случай, Ганувер, обвинявам ви в магьосничество и ще повдигна сензационен процес.
— Ето ти на новост — разнесе се рязък глас, който изговаряше ясно думите, и аз трепнах. — Достатъчно е, ако вие обвинявате себе си в неуместна шега.
— Ах! — рече Диге и прибра глава между раменете си. Всички бяха поразени. Що се отнася до Галуей, той положително се уплаши, аз видях това по безпомощното лице, с което той се стъписа. Дори Дюрок, нервно усмихнат, поклати глава.
— Да си идем! — полугласно рече Диге. — Работата е страшна!
— Надявам се, Ксаверий няма да ни нанесе оскърбление? — пошепна Галуей.
— Оставете, аз съм незлобив — рече манекенът с такъв тон, с какъвто говорят на глухи хора, и преметна крак върху крак.
— Ксаверий! — рече Ганувер. — Позволи да разкажа историята ти!
— Все ми е едно — отговори куклата, — аз съм механизъм.
Впечатлението беше потискащо и приказно. Ганувер явно се наслаждаваше от изненадата. Като издържа паузата, той рече:
— Преди две години умираше от глад някой си Никлас Екус; и аз получих от него писмо с предложение да купя автомата, над който той работел от петнайсет години. Описанието на тази машина беше направено тъй подробно и интересно, че, с моя характер, оставаше само да посетя странния изобретател. Той живееше самотно. В една колиба, при дневната светлина, която озаряваше равномерно това благопристойно восъчно лице и бледите черти на неизлечимо болния Екус, сключих сделката. Заплатих триста хиляди и имах удоволствието да изслушам ужасния диалог на човека с подобието му. „Ти ме спаси!“ — рече Екус, като раздрусваше чека пред автомата, и получи в отговор: „Аз те убих“. Действително Екус, чийто организъм беше разрушен от продължителните видения, свързани с тънкостите на гениалния механизъм, почина много скоро, след като разбогатя, и аз, когато казах това на автомата, чух такава забележка: „Той е продал живота си също толкова евтино, колкото струва моят!“