Спрях се като вдървен, сърцето ми заби. Всичко заскача в мене и обидата едва не се изля в сълзи. Ако дотогава обичта ми към Дюрок, дома на Ганувер и Молли беше още здраво закована, сега всички гвоздеи изскочиха и чувствата ми засвириха заедно с отдалечения оркестър, достигащ като че извън дома. Той провъзгласи тържеството и канеше. Аз слушах, измъчвайки се. Една музикална фраза — някаква откъслечна модулация на флейти — ме мамеше ли, мамеше; положително тя носеше аромата на тъга и увлечение. Тогава развълнуван, като че тази музика беше моя, като че всичко най-хубаво, обещавано от звуците й, очакваше само мене, аз, срамувайки се сам не знам от какво, надявайки се и треперейки, се спуснах да търся проход надолу.
В неспокойните, си търсения извървях непознати пространства, на места озарени от все по-нагоре възхождащата луна; толкова много, толкова много пъти спирах, за да съобразя набързо посоката, че съвсем ми се зави свят. Понякога, близо до центъра на ставащото долу, на който попадах случайно, музиката се чуваше по-силно, като ме дразнеше с нарастващата яснота на мелодията. Тогава изпадах в още по-голяма възбуда и извършвах кръгове през всички врати и завои, където можех свободно да вървя. От нетърпение чувствувах болка в гърба. Изведнъж с разтуптяно сърце дочух животрептящ взрив на цигулки и тръби нейде до себе си, както ми се стори, и като изминах колоните, видях разрязаната от горе до долу огнена черта на една завеса. Беше стълба. Сълзи бликнаха от очите ми. Разтреперан целият, отмахнах с нетърпелива ръка тежката материя, която ме закачи по главата, и почнах да слизам надолу с подкосявани от душевна буря крака. Оная музикална фраза, която ме беше пленила всред лунните пространства, звучеше сега право в ушите ми и това беше както в деня на славата, сред морската битка край островите Ката-Гур, когато, много години по-късно, слизах на нажежения кей на Ахуан Скап, сред златни тръби и сини цветя.
XIV
Достатъчно беше да сляза по тази бяла, блестяща стълба сред художествени видения под сталактитите на кристалните полилеи, които озаряваха растения, сякаш току-що пренесени от тропическа гора да цъфтят сред блестящия мрамор — и моето настроение се изравни, съгласува се с онова, което ставаше. Аз не бях вече главно лице, на което се струваше, че присъствието му е най-важното. Лутанията горе ми помогнаха с това, че изнервен, стремителен, бях все пак не тъй разстроен, както можеше да стане по обикновения път. Вървях сам към целта, а не бях въведен тук. Ала онова, което видях, отведнъж се опря в гърдите ми, опря се с целия си блясък и взе да изтиква всичко. Почнах да се плаша и порядъчно изплашен, се спрях като пън сред паркета на една огромна, с истинска далечина зала, където се разхождаше множество народ — мъже и жени, облечени във фракове и извънредно красиви бални рокли. Музиката продължаваше да свири и издигна настроението ми от плахост на неговата предишна висота.
Тук имаше около сто и петдесет души, може би двеста. Едни разговаряха, насядали на групи, други минаваха през далечните срещу мен врати назад и напред, а тези врати откриваха златото на светлините и ярките дълбочини на стените, сякаш изпълнени с блещукащ син дим. Но благодарение на огледалата изглеждаше, че тук има още много други врати; в тяхната чиста пустота се отразяваше цялата зала с изпълващите я хора и аз, само като се вгледах, почнах да отличавам истинските проходи от огледалните феерии. Наоколо се разнасяше смях, говор; сияещи женски разговори, възклицания, които образуваха непрекъснат шум, лек шум — вятъра на пременената тълпа. До насядалите жени, които махаха ветрилата си и се обръщаха една към друга, стояха, накланяйки се като пчели около ясни цветове, черните фигури на мъжете в бели ръкавици, парфюмирани, наконтени, весели. Покрай мене минаха двама стройни мускулести мъже с упорити лица; върволица девойки, колебаещи се и леки, с бърза походка, с цветя в косите и блестящи нишки около тънката шия. Отдясно седеше една много дебела жена с бухнала бяла прическа. В кръга на разсмелите се мъже стоеше един набит, червенобузест дебелак, който махаше с ръка, обсипана с пръстени; той разказваше нещо. Слугите, с изпънати ръце на панталоните, се плъзгаха сред движението на гостите, като се провираха и припкаха с ловкостта на танцьори. А музиката, докосвайки душите със студ и огън, носеше всичко това, както вятърът носи кораба в Чудесната страна.
В първата минута очаквах със скръб, че ще ме попитат какво правя тук и не получили задоволителен отговор, ще ме изведат навън. Ала си спомних, че Ганувер ме нарече гост, че поради това съм равен между гостите и преодолял смущението си, почнах да се оглеждам като попаднала на бал котка, макар че не смеех да си ида, нито да се отдръпна нейде настрана. На два пъти ми се стори, че виждам Молли, но, уви! — бяха други девойки, които само отдалече приличаха на нея. Лакеят, който притичваше с поднос, сърдито примижа и аз издържах погледа му с невинно лице и дори кимнах. Няколко мъже и жени, минавайки, ме изгледаха така, както оглеждат непознат, който се е подхлъзнал на улицата. Но аз се чувствувах глупаво не от липса на навик, а само защото бях в пълно неведение. Не знаех срещал ли се е Ганувер с Молли, имало ли е обяснения, сцени, не знаех къде е Естамп, не знаех какво правят Поп и Дюрок. Освен това не видях никого от тях и в това време, когато почнах да мисля за това още веднъж, ненадейно зърнах влизащия от страничните врати Ганувер.