Още на вратата, обърнал глава, той каза нещо на вървящия с него Дюрок и незабавно след това почна да говори с Диге, ръката на която носеше на свития си лакът. Към тях изведнъж се приближиха няколко души. Беловласа дама, която смятах прикована завинаги на своето кресло, изведнъж стана, изпъчи се с бързината на гъсок и се понесе към влезлите. Групата отведнъж се увеличи, стана най-голямата от всички групи в залата и сърцето ми заби силно, когато видях приближаващия се към нея сякаш от огледалата или от въздуха — така неочаквано се озова той тука — Естамп. Бях уверен, че ей сега ще се яви Молли, защото подозирах, че Естамп е бил целия ден с нея.
Като се поколебах, излязох от плена на шумното движение около мене и се насочих към Ганувер, застанал малко зад беловласата жена, която говореше тъй бързо, че огромният й бюст се люлееше като чифт коркови кълба, хвърлени на някой давещ се.
Ганувер беше кротък и бледен. Лицето му се беше удължило страшно, устата му беше станала уста на стар човек. Като че в нея непрекъснато потреперваше нещо при всеки възглас или обръщение. Диге, снела ръката си в ръкавица, затваряше и разтваряше щраусовото ветрило; лицето й, станало още по-красиво от мургавите й голи рамене, изглеждаше властно, значително. Облечена беше в прозрачна сива коприна. Тя се усмихваше. Дюрок ме забеляза пръв и като продължаваше да говори с един мършав испанец, протегна ръка и се докосна до рамото ми. Зарадвах се страшно; веднага след това се обърна и Ганувер, който ме изгледа един миг с разсеян поглед, но веднага ме позна и протегнал също ръка, весело разроши косата ми. Стоях, като се усмихвах от дъното на душата си. Той, види се, разбра състоянието ми, тъй като рече: „Е, какво има, Санди, приятелю?“ И от тези прости думи, от прекрасната му усмивка и явното разположение към мене от страна на хората, които бях срещнал едва вчера, цялата ми свенливост изчезна. Аз пламнах, почервенях и възликувах.
— Е, какво, поспа ли? — рече Дюрок.
Аз отново пламнах. Няколко души ме погледнаха със забавно недоумение. Ганувер ме вмъкна в средата.
— Той е мой възпитаник — рече. — На вас, дон Естебан, ще ви трябва добър капитан след десет години, ето ви го и го наричат Санди… е, как беше, Естамп?
— Пруел — рекох, — Санди Пруел.
— Много е самолюбив — забеляза Естамп, — смел и решителен като Колумб.
Испанецът мълчаливо измъкна от портфейла си визитната си картичка и ми я подаде, като рече:
— След десет години, а ако умра, моят син ще ви даде някакъв параход.
Взех картичката и без да я погледна, я пъхнах в джоба. Разбирах, че това е шега, игра, у мене се яви желание да поддържам честта на стария, добър кондотиер, какъвто се смятах в най-съкровените кътчета на душата си.
— Много ми е приятно — заявих, като се кланях с всичката грация, на която бях способен. — Ще я погледна също след десет години, а ако умра, ще оставя син, за да може той да прочете какво е написано там.
Всички се разсмяха.
— Не сте сбъркали! — рече дон Естебан на Ганувер.
— О! Не, разбира се — отговори Ганувер и аз бях оставен при триумфа и сърдечното си веселие. Групата мина към другия край на залата. Обърнах се, въздъхнах свободно за първи път, преминах още веднъж между цялото общество като див мустанг сред нервни пауни и седнах в къта, отдето се виждаше цялата зала, но дето никой не ми бъркаше да мисля.
Скоро видях Томсон и Галуей с три дами в отлично разположение на духа. Като се полюляваше на върховете на обущата си, с мушнати в джобовете ръце и потрепваща буза, Галуей говореше и се смееше. Томсон се вслушваше благосклонно: едната дама в желанието си да прекъсне Галуей докосваше ръката му със сгънато ветрило, двете други се споглеждаха помежду си, от време на време се кискаха. И тъй нищо не беше станало. Но какво ставаше с Молли — с девойката Молли, която беше напуснала сестра си, за да удържи думата си, с девойката, която, по-мила и по-красива от всички, които видях тази вечер, трябваше да се радва и да сияе тук и да върви под ръка с Ганувер, като се срамува от себе си и щастието, от което искаше да се отрече, защото се страхуваше от нещо, което може да бъде страшно само за една жена? Какви причини я задържаха? Направих три предположения: Молли се е размислила и се е върнала; Молли е болна и Молли е била вече, „Да, тя е била — рекох, вълнувайки се като за себе си — и обясненията й с Ганувер не са устояли срещу Диге. Той й е изменил. Затова той страда, преживял сцената, която дълбоко го е разклатила, но е безсилна отново да запали слънцето над неговата помрачена душа.“ Ако знаех къде е сега, тоест ако тя беше нейде наблизо, сигурно бих направил една от безумните си постъпки — бих отишъл при нея и бих я довел тук; във всеки случай бих се опитал да я доведа. Но може би беше станало нещо такова, за което е невъзможно да се досетиш. Ами ако изведнъж е умряла и от Ганувер е скрито всичко?