— С кафе — прекъсна го Поп. — А за вас, Санди? Аз реших да покажа „опитност“ и поисках ананасов, но — уви! — той беше по-лош от кафения, който опитах от кристалната чашка на Поп. Докато Паркер ходеше, Поп ми назоваваше имената на някои хора в залата, но аз забравих всички. Мислех за Молли и чувството ми, което ме зовеше в Чудесната страна.
Мислех също колко просто, колко великодушно по отношение на мене би било от страна на Поп — още през деня, когато ядохме и пихме — да каже: „Санди, ето каква е нашата работа…“ — и с ясния език на приятелско доверие да ме посвети като рицар на заплетените тайни. Предпазливостта, краткото познанство и всичко друго, което можеше да пречи на Поп, аз отхвърлях, дори не се мъчех да мисля за това — така доверявах сам на себе си.
Поп мълчеше, после от голяма щедрост забоде в подутата ми глава последната загадка.
— Аз няма да бъда на трапезата — рече той, — много ви моля, не разпитвайте за причините гласно и не ме търсете, за да се обърне на моето отсъствие колкото се може по-малко внимание.
— Не съм толкова глупав — отговорих с обида, която беше още по-остра поради заболелия ме от сладоледа зъб, — не съм толкова глупав, че да ми казвате това като на мъничък.
— Много добре — рече той сухо и си отиде, като ме остави между насядалите около това място привлекателни, но ненужни ми дами, и аз взех да се премествам по-далеч от тях, докато не се озовах в самия ъгъл. Ако можех да преброя учудените погледи, които ми бяха хвърлени през тази вечер от различни хора, те вероятно биха били достатъчни да накарат да избяга от трибуната и най-безцеремонния оратор. Какво от това? Аз седях, заобиколен от гърбове с бели и розови деколтета, вдъхвах тънки парфюми и гледах пешовете на фраковете, които ми пречеха да видя движението в залата. Моята мнителност се изостри с припадък от страх, че Поп ще разкаже на Ганувер за моята грубост и няма да ме пуснат до трапезата; не видял нищо, забравен от всички, отхвърлен, аз ще скитам между светлините и цветовете, после Томсон ще стреля срещу мен с тежък револвер и аз, изпускайки последна въздишка в ръцете на Дюрок, ще кажа на плачещата над мене Молли: „Не плачете. Санди умира, както живя, но той никога няма да пита гласно къде е вашият наконтен Пол, защото аз съм възпитан от морето, което учи на мълчание.“
Така тържествено мина в мене тази сцена и така ме развълнува, че исках вече да стана, за да се отправя в стаята си, да дръпна връвта на стенния асансьор и да седна мрачно насаме с бутилката виното. Изведнъж се появи човек в ливрея с галони и каза нещо високо. Движението в залата се промени. Гостите потекоха към следващата зала, която блестеше в гълъбов дим и станал отново любопитен, аз също тръгнах сред лекия шум на нагиздената, оживена тълпа, като се блъсках сегиз-тогиз и не много скандално със съседите по шествие.
XV
Когато влязох в синята зала, дето във великолепния паркет се отразяваха светлините на полилеите, а също и краката ми до колене, минах покрай една изпусната роза и я повдигнах, за да ми носи щастие, като си рекох, че ако в цветето има четно число листенца, ще видя днес Молли. Докато ги късах в стиснатата си шепа, за да не правя боклук, и се спъвах сред шлейфовете, забелязах, че ме гледат чифт черни очи от румено кокетливо лице. „Обича, не ме обича — рече ми тази жена, — как излезе при вас?“ Дружките и ме заобиколиха и аз пъхнах набързо ръка в джоба, като се оглеждах между хубавиците, които бяха взели Санди, наистина много мило, на подбив. Рекох: „Не излезе нищо“ — и сигурно бях печален, защото ме оставиха, като ми пъхнаха в ръката още едно цвете, което аз сложих машинално в същия джоб и си дадох изведнъж от голяма злоба клетва никога да не се женя.
Бях смутен, но скоро се окопитих и взех да се оглеждам къде съм попаднал. През това време бях минал три или четири врати. Ако първата зала беше много голяма, тази мога да нарека с право грамадна. Тя беше облечена в зелено моаре, с мраморен под, чиито вдлъбнатини с тънка чудновата резба бяха запълнени с полирано сребро. По стените нямаше огледала и картини; от потона до пода те бяха разделени вертикално на равни разстояния с лилави летвички, покрити със ситни сребърни шарки. Шест полилея висяха по една линия през средата на потона, а промеждутъците между полилеите и ъглите на залата блестяха с живопис. Нямаше прозорци, нямаше също и други врати; в нишите стояха статуи. Всички гости, влезли тук, ставаха по-дребни, сякаш ги гледах от третия етаж на площада — тъй висок и просторен беше размерът на помещението.