Една трета от пространството беше заета цяла от маси, покрити с извънредно бели като морска пяна покривки; маси градини, тъй като върху всяка от тях сияеха купища свежи цветя. Масите или по-точно едната маса във вид на четириъгълник, празна вътре, с проходи вътре в тесните краища на четириъгълника, образуваха два правоъгълни „С“, обърнати един към друг и не съвсем плътно сключени. На тях от единия край до другия като орнамент от цветни камъни блестяха огньовете на вината, златото, среброто и чудните вази, от които между редките плодове се спущаше зелената сянка на пълзящи растения с виещи се пипала, полегнали върху покривката. Около масите леки кресла, обвити с маслиненозелено кадифе, очакваха гостите. На еднакво разстояние от ъглите на четириъгълника, образуван от масите, се издигаха високи вити бронзови — колони с гигантски канделабри и в тях горяха истински свещи. Светлината беше тъй силна, че и в най-отдалеченото място различавах с точност чертите на хората; може да се каже, че от светлината беше горещо на очите.
Всички насядаха, като шумяха с роклите и движението на столовете; носеше се тътнеж, обвеян със звънливо ехо. Изведнъж някаква дума, която отчетливо се изтръгна от глъчката, обходи стените. Аз се промъквах към онова място, гдето виждах Ганувер с Дюрок и Диге, но колкото и да търсех, не можах да забележа Естапм и Поп. Търсейки с очи свободно място в тоя край на масата — по-близо до вратата, през която влязох, — видях много още незаети места, но по-скоро бих дал да ми отсекат ръката, отколкото да седна там, защото се страхувах да се окажа далеч от познатите лица. В това време Дюрок ме видя и като прекъсна разговора, се приближи с нищо не означаващ вид.
— Ти ще седнеш до мене — рече той, — затуй седни на онова място, което ще бъде вляво от мен. — Като каза това, той бавно се отдалечи и в скоро време, когато повечето от гостите насядаха, аз заех креслото си пред масата; от дясната ми страна беше Дюрок, а от лявата — висока, тънка като върлина дама на около четирийсет години с лице на червенокос слаб мъж и такива дълги нокти на кутретата, че можеше, според мене, смело да мине без вилица. По тази дама брилянтите висяха като френско грозде на храст, а острия й гол лакът чувствувах в слабините си дори от разстояние. Ганувер седна отсреща по диагонал от мене; а срещу него, между Дюрок и Галуей, се настани Диге. Томсон седеше между Галуей и оня испанец, чиято картичка се канех да прочета след десет години.
Около мене разговорът не секваше. Звукът на този разговор прелиташе от едно лице на друго, от едно към две, пак към едно, три, две и тъй непрестанно, че ми се струваше — всички говорят като инструменти на оркестър, развивайки всеки своите ноти думи. Но аз нищо не разбирах. Бях обезкуражен от поставения пред мене прибор. Той заслужаваше да бъде поставен в музея под стъклен калпак. Сухата дама, допряла лорнет до очите си, ме огледа старателно, с което ме смути, и ми каза нещо, но аз, не разбрал нищо, отговорих: „Да, така е“. Тя вече не ме заговорваше, не ме гледаше и аз се радвах от душа, че с нищо не съм й харесал. Изобщо аз бях като в мъгла. През това време, започвайки да се ориентирам в онова, което става, тоест принуждавайки се да забележа отделни черти от действието, аз видях, че около масите се движат изящни позлатени колички на високи колелца, пълни с блестящи съдини, изпод капаците на които се виеше пара, а под дъното горяха сините огньове на спиртниците. Чинията ми изчезна и бе върната от бог знае отде взела се във въздуха ръка. С какво? Трябваше да го изям, за да узная това. Замириса на такава гастрономия, на такива кулинарни хитрости, че ми се струваше — достатъчно е да хапнеш малко, за да се опиеш само от възбудата при мисълта, че си ял от това ароматично изкуство. И ето, колкото и да изглежда може би странно, мене изведнъж ме грабна зверски момчешки глад, който беше се набрал отдавна между потискащите го впечатления; изсуших една висока прозрачна чаша с черно вино, върнах се към себе си и изядох два пъти всичко без остатък, поради което чинията се върна пълна за трети път. Оставих я да стои и отново пих вино. От всички страни виждах поднасяни към устните чаши и бокали. Под потона, в другия край на залата, от един широк балкон гръмна оркестър и продължи по-тихо от шума на масата, като ми напомняше за блестящата страна.
В това време почна да бие невидим часовник, удари ясно и бавно единайсет, като заглуши със звука си всичко: врявата и оркестъра. В разговора, надясно от мене, прозвуча думата „Естамп“.