— Къде е Естамп? — обърна се Ганувер към Дюрок. — След обеда той изведнъж изчезна и не се яви. А къде е Поп?
— Само преди половин час — отговори Дюрок — Поп ми се оплака от непоносимо главоболие и сигурно е отишъл да си полегне. Не се съмнявам, че ще се яви. Естамп едва ли ще дочакаме.
— Защо?
— Ами… защото го видях… тет-а-тет…
— Т-така — рече Ганувер помръкнал, — днес всички си отиват още от сутринта. Появяват се и изчезват. Ето, няма го още капитан Орсуна. Аз така чаках този ден…
В това време долетя на масата дебел черен човек с бръснато, кръгло лице, гладко и загоряло.
Ето ме — рече той, — не закачайте капитан Орсуна. Слушайте каква беше историята! Ние попаднахме на феи!
— Как, феи ли? — рече Ганувер. — Слушайте, Дюрок, това е забавно!
— Трябваше да доведете феята — забеляза Диге, като отпи една глътка от тесния бокал.
— Ясно защо сте закъснели — забеляза Галуей. — Аз съвсем не бих дошъл.
— Е, ама вие… — рече капитанът, който, види се, бързаше да разправи за произшествието. В една секунда той изпи чаша вино, бодна с вилицата в чинията и взе да чисти една круша, като помахваше с ножа и повдигаше вежди, когато, разказвайки, се чудеше сам. — Вие сте друго нещо, а аз, видите ли, съм много зает. Та ето, откарах яхтата в дока и се връщах с катера. Плавахме около старата дига, дето стои закованият павилион. Беше около осем часа и слънцето залязваше. Катерът мина близо до храстите, с които е обрасла дигата от петата шамандура до Ледения ручей. Когато се изравних с южния ъгъл на павилиона, случайно погледнах там и видях между храстите досам водата прекрасна млада девойка в копринена бяла рокля с голи ръце и шия, на която сияеше пламенна бисерна огърлица. Тя беше боса…
— Боса — извика Галуей в същото време, когато Ганувер, отметнат назад, почна изведнъж да слуша напрегнато. Дюрок пазеше любезна, непроницаема усмивка, а Диге излеко повдигна вежди и весело ги сведе в усмивката на горната част от лицето. Всички бяха заинтригувани.
Капитанът, притворил очи, категорично поклати глава и с досада въздъхна.
— Тя беше боса — това е напълно точен израз, и чехлите й стояха до нея, а чорапите й висяха на едно клонче — наистина много милички чорапчета, — паяжина и блясък. Феята държеше единия крак във водата, хванала с ръце ствола на една леска. Другият й крак — капитанът хвърли към Диге разкаян поглед, като се прекъсна сам, — моля за прошка — другият й крак беше много малък. Разбира се, оня, който беше във водата, не порасна за минута…
— Кракът… — пресече го Диге, като гледаше тънката си ръка.
— Да. Казах, че съм виновен. Та ето, викнах: „Стоп! Заден ход!“ И ние се спряхме като ловджийско куче над пъдпъдък. Ще кажа: вземете четка, нарисувайте я. Това беше фея, кълна се в честта си! „Послушайте — рекох, — коя сте вие?“… Катерът заобиколи храстите и застана пред нея не с недоволно, но бих казал, с безразлично лице. Тя мълчеше и ни гледаше; попитах я: „Какво правите тук?“. Преставете си, отговорът й беше такъв, че престанах да се съмнявам във вълшебния й произход. Тя каза много просто и вразумително, но с глас, о, какъв хубав глас беше той! — гласът беше не на прост човек, гласът беше…
— Хайде — пресече го Томсон с присъщата му рязка тишина на тона, — освен глас е имало и още нещо.
Разгорещеният капитан нервно отмести чашата си.
— Тя каза — повтори капитанът, чиито слепоочия бяха почервенели — ето що: „Отекъл ми е кракът, защото тези токове са по-високи, отколкото съм свикнала да нося“. Това е всичко! А? — той се плесна с две ръце по коленете и попита: — Как ви се струва? Коя госпожица ще отговори така в такава минута? Не успях да се влюбя, защото тя, приклекнала грациозно, събра домакинството си и изчезна.
И капитанът се залови да пие виното си.
— Била е някоя камериерка — рече Диге, — но тъй като слънцето е залязвало, неговият ефект ви е подействувал субективно.
Галуей измуча нещо. Изведнъж всички млъкнаха — нечие мълчание, настъпило внезапно и строго, запуши устата на всички. Беше млъкнал Ганувер, който и дотогава почти не беше проронил нито дума, а сега мълчеше със странен поглед и бледо лице, по което се стичаше пот. Очите му бавно се възвиха към Дюрок и се спряха, но в отвърналия му поглед имаше само спокойна светлина.
Ганувер въздъхна и се разсмя много високо и май че малко по-дълго, отколкото понасят везните на нервния такт.