— Поласкан съм много.
След като каза тия думи, той седна с вид на крайно облекчение. Ганувер се засмя.
— Е — рече той, като извади часовника, — определено е в дванайсет, сега е полунощ без пет минути — той се замисли с изстинала усмивка, но тозчас трепна: — Искам да не се сърдят ония, за които не казах нищо, но вие виждате, че аз помня добре всичко. И тъй, аз помня за всички всичко, всички срещи и разговори; аз отново преживях миналото във ваше лице и съм също тъй в него сега, както и тогава. Но длъжен съм да кажа още, че парите ми дадоха възможност да осъществя манията си. Не мога да ви я обясня в кратки думи. Навярно тази страст може да бъде наречена така: могъщество на жеста. Освен това аз си представих друг свят, който съществува зад стената, тайното в явното, непоколебимостта на строителните грамади, с която мога да си играя с едно натискане на пръста. И — това разбрах неотдавна — очаквах, че осъществил прищявката, станала непосредна потребност, аз ще намеря в дълбочината на тайните наши зависимости от формата равно на нейната сложност съдържание. Едва ли забавите на моя ум, обладаващи обаче непреодолима власт над душата, биха били осъществени в такава степен, както това направи по мое желание Дегуст, ако не беше обещанието, което дадох… на едно лице — работата се отнася до миналото. Тогава ние, двама бедняци, седнали под покрива на един запуснат сайвант, на земята, дето бяхме закопали купчината чисто злато, естествено ограбихме в мечтите си цялата Шехеразада. Това лице, за чиято съдба сега не знам нищо, притежаваше живо въображение и страст да обзавежда дворци по свой вкус. Трябва да призная, аз изоставах далеч от него в изкуството да измислям. То ме победи с такива картини, че аз бях във възторг. То казваше: „Щом е за мечтаене, нека мечтаем…“ През това време започна да бие дванадесет часа.
— Диге — рече Ганувер, като й се усмихваше с вид на заговорник, — хайде, постъпете, както са постъпвали едно време Али Баба и неговите четирийсет разбойника!
— Какво ще стане? — извика любопитен глас от другия край на масата.
Диге стана засмяна.
— Ние ще ви покажем! — заяви тя й ако се вълнуваше, не можеше да се забележи нищо от това. — Откровено ще кажа, сама не знам какво ще стане. Ако къщата почне да лети по въздуха, дръжте се за столовете!
— Вие помните как?… — рече Ганувер на Диге.
— О, да. Напълно.
Тя се приближи до един от огромните канделабри, за които вече говорих, и простря ръка към позлатеното му стебло, покрито със спускащи се надолу изпъкнали ивици. Като се вгледа, за да не сбърка, Диге намери и натисна надолу една от тези ивици. Погледът й се разшири, лицето й трепна леко, не устояло на мига на тържеството, което блесна затаено. И в същия миг, когато взе предварително да ми се вие свят, всичко остана, както си беше, на мястото. Още някое време би по нервите онова вътрешно броене, което върши човек, ако спусъкът е дал засечка, очаквайки закъснелия изстрел, след това избухна шум и смях.
— Отново! — извика дон Естебан.
— Глоба — рече Орсуна.
— Не е хубаво да дразним малките! — забеляза Галуей.
— Пфу, колко глупаво е това — извика Диге и тупна с крак. — Колко злобно се шегувате, Ганувер!
По лицето й премина нервна сянка; тя решително се оттегли и седна на мястото си, като хапеше устни.
Ганувер се разсърди. Той пламна, стана бързо и рече:
— Не съм виновен. Наблюдението за редовността е възложено на Поп. Той ще бъде повикан да отговаря. Аз самият…
Ядосан, както това личеше по резките му движения, той се приближи до канделабъра, дръпна металическата извивка и пак я върна. И подчинявайки се на това незначително движение, всички стени на залата наоколо изведнъж се отделиха от тавана с празна, светла черта и потънали отведнъж в пода, изчезнаха. Това стана безшумно. Аз се олюлях. Заедно със седалото на креслото като че заплувах нагоре.
По това време аз вече несъзнателно повтарях: „Молли няма да дойде“ — като изпитвах душевна празнота и трезва горчивина при последния удар на часовника и треперех преди това от всяко възклицание, когато ми се струваше, че са се появили нови лица. Но падането на стените, което стана така безукорно плавно, че не се поклати дори виното в чашата, изби от мене с един ужасен удар всички чувства. Стори ми се, че залата излетя нависоко, между приказните колонади. Всички, които бяха тук, извикаха; уплахата и неочакваността накараха хората да наскачат. Сякаш изреваха невидими тръби, ефектът подействува като срутване и се превърна в сияние от приказно ярка сила — така остро засвети то.