За да изобразя зрелището, което се откри с темпото на апоплектичен удар, принуден съм да приложа по-късните си знания в изкуството и материала, хвърлени от Ганувер из небитието в атака на събранието. Ние бяхме обкръжени с колонада от черен мрамор, отразена от прозрачната дълбочина на огледало, широко не по-малко от двайсет фута и обхващащо пода на предишната зала с привидна четириъгълна пропаст. Редиците колони, по четири във всяка редица, бяха обърнати с фланг към общия център и разделени от проходи с еднаква ширина в целия им четириъгълен строй. Цоклите, на които стояха, бяха високи и масивни. Между колоните струяха един над друг искрометните водни стълбове на фонтаните — три струи на всеки фонтан; при падането си те наподобяваха изгънато перо. Всичко това, повторено от прозрачното огледално дъно, стоеше като светла дълбочина, украсена отгоре и отдолу с взаимно обърната колонада. Линията на отражението, намирайки се на едно равнище с пода на залата и подовете на пространствата, които блестяха зад колоните, придаваха на основата на зрелището видимост на килими, разстлани във въздуха. Отвъд колоните, в светлината на кристалните лампи от вишнев цвят, които хвърляха върху топлата белота на седефа и слоновата кост отблясък на зора, се намираха залите видения. Блясъкът се струеше като газ. Седефът, среброто, белият кехлибар, мраморът, гигантските огледала и гоблени с бисерна дълбочина в кошмарната мъгла на странни пейзажи; мебелите — по-капризни и по-прелестни от въздушни гирлянди в лунна нощ — не будеха дори желание да разглеждаш подробностите. Замислено и показано като хор, действуващ със съгласието на многото гласове, това артистично безумие сияеше зад черния мрамор, като утро през нощ.
А в това време отдалеченият от мене край на залата, под галерията за оркестъра, показваше зрелище, дето неговият творец беше слязъл от поразяващата красота към удоволствието на точното и завършено впечатление. Подът беше постлан от единия край до другия с бяла кожа, чиста като първи сняг. Отляво блестеше камина от лято сребро с шарки от малахит, а бръшлян скриваше стените, от корниза до пода, като пропущаше блясъка на овалните огледала през килим от тъмнозелени листа.
Долу на позлатената решетка, която обикаляше трите стени, се виеше жълт орнамент от рози. Тази стая или мъничка зала с бяла матова светлина от един полилей — истински бисерен накит от прозрачни кълба, които висяха в обърнат конус — спря напълно вниманието ми; аз се загледах в прекрасната й уютност и когато се обърнах най-сетне да видя няма ли още нещо зад мене, видях, че Дюрок стана, прострял ръка към вратите, където на чертата на входа се спря девойка в бяла и гъвкава като нея самата рокля, с разгорещено, нервно-спокойно лице, устремила храбро поглед право напред. Тя вървеше, прехапала устна, цялата в очакване. Аз не познах Молли — така беше се преобразила тя сега; но тозчас спазма стисна гърлото ми и всичко, освен нея изчезна. Аз извиках като безумен:
— Гледайте, гледайте! Това е Молли! Тя дойде! Аз знаех, че ще дойде.
Ужасен беше погледът, с който Дюрок ме обхвана като с железен обръч. Побледнял, Ганувер се обърна като на пружини и всички, които бяха в залата, незабавно погледнаха на тази страна. С Молли се показа Естамп; той само погледна Ганувер и се отдръпна. Настъпи необикновена тишина — пълно отсъствие на звук и в тази тишина, изпуснато или ударено, тънко прозвъня стъкло.
Всички стояха до шия във водата на събитието, което беше нахлуло внезапно. Ганувер се приближи до Молли с прострени ръце, с унесено и диво лице. Беше тежко да го гледаш — така изведнъж се отдели той от всички към едната, която очакваше. „Какво стана?“ — прозвуча предпазлив шепот. В тази минута оркестърът, подел меко мелодията, ни даде да узнаем, че сме пристигнали в Чудесната страна.
Дюрок махна на музикантите от балкона с такава сила, като че хвърли камък. Звуците млъкнаха. Ганувер хвана приповдигнатата ръка на девойката и я погледна в очите.
— Вие ли сте, Молли? — рече той, като се озърташе с усмивка.
— Аз съм, мили; дойдох, както обещах. Сега не тъжете!
— Моли — въздъхна дрезгаво той, като държеше ръка на гърлото си, после притегли главата й и я целуна по косите. — Молли! — повтори Ганувер. — Сега ще вярвам на всичко! — той се обърна към масата, хванал девойката за ръка, и рече: — Аз бях много беден. Ето годеницата ми, Емилия Варен. Не се владея. Не мога повече да се владея и вие няма да ме осъдите.