И тъй, аз не писах вече никому, но с възмущение и безрезултатно чаках писма още три-четири месеца, докато не стигнах до една много проста мисъл: че всички си имат достатъчно работа и грижи извън моите. Това откритие ми беше неприятно, но ми помогна най-сетне да се откъсна от ония трийсет и шест часа, които бях прекарал сред най-силни вълнения и опасности, възхищение, тъга и любов. Полека-лека почнах да си спомням за златната верига като за отзвучала песен, но за да не забравя нищо, употребих няколко дни да записвам всички разговори и случаи от оня ден. Благодарение на тази стара тетрадка мога сега да възстановя точно всичко. Но още много пъти след това виждах на сън Молли и, струва ми се, бях неравнодушен към нея твърде дълго, тъй като сърцето ми почваше да бие ускорено, когато чуех нейде това име.
На втория ден от пристигането си в Лис посетих това кътче от пристанището, дето стоеше „Еспаньола“, когато избягах с нея. Сега там стояха две американски шхуни, но това не ми попречи да си спомня как пронизително свиреше вятърът в нощта преди появяването на Дюрок и Естамп. Направих също справка за „Златната верига“, с намерение да отида там на среща с миналото, но стопанинът на хотела ми разказа, че този дом е взет от градските власти за лазарет и там са настанени множество болни от епидемията. Относно съдбата на дома изобщо известно му беше само, че Ганувер, понеже нямал преки наследници и не оставил завещание, подхвърлил с това цялото имущество на дълъг процес от страна на съмнителни претенденти и домът бил затворен цялото време от епидемията, когато поради неговата уединеност намерили, че отговаря на всички идеални изисквания за един гигантски лазарет.
Аз имах вече малки мустаци; почнала беше също да се подава нежна като мъх брада, толкова жалка, че усърдно я свалях с бръснача. Понякога с достойнство поглеждах в огледалото, свивах устни и мърдах рамо — раменете ми бяха станали значително по-широки.
Като не забравях никога за всичко това и пазех в ума си изяществото и юначеството, прекарвах вечерите или в бюфета, или на булеварда, където си бях харесал кафенето „Тонус“.
Веднъж излязох от кафенето, когато нямаше още седем часа — чаках един приятел, за да отидем заедно на театър, но той не дойде, като изпрати подозрителна бележка, знае се от какъв род, а аз не обичах да посещавам сам театъра. И тъй, тази работа се осуети. Аз се спуснах към долната алея и я изминах цялата, а когато поисках да се върна към града, насреща ми се изпречи старец в лятно палто, с бомбе и бастунче, излязъл, види се, да се поразходи, тъй като със свободната си ръка държеше едно момиченце на около пет години.
— Паркер! — извиках аз, застанал пред него лице срещу лице.
— Вярно — рече Паркер, като се вглеждаше. Паметта му усилено работеше, тъй като лицето му поред се издължаваше, усмихваше и се силеше да познае кой съм. — Нещо си припомням — заговори той нерешително, — но извинете, през последните години не виждам добре.
— „Златната верига“! — рекох аз.
— Ах, да! Така значи… Не, да ме убие бог — не мога да си опомня.
Тупнах го по рамото:
— Санди Пруел — рекох, — същият, който знае всичко!
— Момче, ти ли си? — Паркер наведе глава настрана, просия и умилено затържествува. — О, никак нямаше да те позная! Униформата ти отива! Порасъл си, наедрял. Какво пък, трябва да си поприказваме! А мене на, внучката ме дърпа: „Да отидем, дядо, да отидем“ — обича да се разхожда с мене.
Влязохме пак в „Тонус“ и поръчахме вино; на момиченцето поръчахме сладки и то почна да ги анатомира с пръст, като мъркаше и клатеше крака, а ние с Паркер се отнесохме пет години назад. Известно време Паркер ми говори на „ти“, после постепенно се проникна от гледката на промяната в лицето на елегантния загорял моряк, който носеше щурманска униформа с обичайната небрежност на опитен морски вълк, и премина на „вие“.
Естествено, че разговорът се водеше за историята и съдбата на известните нам лица, а най-вече за Молли, която се беше венчала с Дюрок преди година и половина. Освен това аз научих, че и двамата са тук и живеят не много далече — в хотела „Пленер“, — пристигнали са по работи на Дюрок, а по какви точно, Паркер не знаеше, но той беше ходил у тях и беше останал много доволен както от приема, тъй и от угощението. Аз бях учуден и се радвах, но повече се радвах за Молли, че не й се е случило да попадне в хищните лапи на братята си. От тази минута не ми се седеше вече и аз машинално кимах, като дослушвах разказа на стареца. Научих също, че Паркер познавал Молли отдавна — бил неин далечен роднина от майчина страна.