— А вие знаете ли — рече Паркер, — че тя дохожда в навечерието на онази вечер сама, тайно в „Златната верига“ и че аз й уредих това? Не знаете… Та тя беше дошла да се сбогува с оня дом, който покойният беше построил за нея, както искаше тя — глупаво момиче! — и ме намери, загърната с шал до очите. Ние дълго ходехме там, дето можеше да се ходи, без да разчитаме, че ще срещнем някого. Очите й заблестяха — така беше поразена; знае се, Ганувер се беше разгърнал на широко, както само той можеше да прави това. Да. Голямо удоволствие беше изписано на лицето й — приятно беше да я гледаш. Ходеше и замираше. Озърташе се. Почукваше с крак. Почна тихичко да пее. И ето — а това беше в прохода между двете зали — напреки на вратата мина онази авантюристка с Ганувер и Галуей. Молли се отдръпна в сянката и никой не ни забеляза. Погледнах — съвсем друг човек стоеше пред мене. Заприказвах за нещо, но тя махна с ръка, забърза, млъкна и не каза нищо повече, докато не излязохме в градината и не намерихме лодката, с която беше дошла. Когато се сбогуваше, каза: „Закълни се, че никому няма да издадеш как съм ходила тук с тебе днес“. Всичко разбрах, дадох клетва, както тя искаше, а на ум си мислех: „Ей сега ще й кажа цялото си мнение, за да изхвърли от главата си тези мисли за Диге“. И не можах. Беше се вече разнесла мълвата; сам не знаех какво ще стане и ха да се реша, а погледна лицето й — няма желание да говори, виждам по лицето й, че запрещава да й се говори и си отива обидена. Решавах се така три пъти и не се реших. Такива ми ти работи.
Паркер продължи да говори по-нататък; колкото и интересно да беше да слушам за всичко, от което произтекоха събитията през онази паметна вечер, нетърпението ми да се отправя при Дюрок растеше и се разрази в това, че страдайки и мърдайки крака под стола, аз най-сетне викнах прислугата, за да се разплатя.
— Какво пък, разбирам ви — рече Паркер, — вие горите от желание да отидете в „Пленер“. Па време е и внучката да спи — той свали момиченцето от стола и го хвана за ръка, а другата ръка ми подаде, като рече:
— Бъдете здрав!
— Довиждане — извика момиченцето, като отнасяше сладките в пакет и се кланяше. — Довиждане. Благодаря. Благодаря.
— А как те наричат? — попитах аз.
— Молли! — ето как — рече тя, като си отиваше с Паркер.
Праведно небе! Знаех ли тогава, че виждам бъдещата си жена! Такава безпомощна, малко по-висока от стол?!
II
Вълнение на миналото. Нещастен е оня, който е недостъпен за това тънко чувство; в него се разстила светлината на съня и звучи тъжна почуда. Никога, никога вече няма да се повтори то! С отминаването на годините отминава неговата осезаемост, мени се формата, изчезват подробностите. Изглежда така, макар същността му да е същата, в която сме живели, заобиколени от грижи и страсти. Ала нещо се е променило и в същността. Както човек, израсъл само с ума — не със сърцето си, може да познае себе си в портрета от десетгодишната си възраст, тъй и събитията, станали преди няколко години, се изменят заедно с нас; и като надникнеш в дневника, иска ти се много неща да препишеш така, както ги усещаш сега. Затова аз осъждам навика да се води дневник. Напразна загуба на време.
В такова настроение аз пратих на Дюрок визитната си картичка и седнах, като четях вестника, но го държах наопаки. Не минаха пет минути и слугата вече се върна, почти тичешката.
— Канят ви — рече той и аз се изкачих на втория етаж със замряло сърце.
Вратата се отвори — насреща ми се изправи Дюрок. Той беше такъв, какъвто беше преди пет години, само сколуфите му се бяха посребрили. За срещата бях приготвил фразата: „Виждате пред себе си една фигура из мрака на миналото и наистина с мъка ме познавате, тъй съм се променил оттогава“ — но объркан рекох само: „Не очаквахте, че ще дойда, нали?“
— О, здравей, Санди! — рече Дюрок, като се вглеждаше в мене. — Сигурно се смяташ сега за старец, но за мене ти си предишният Санди, макар и с петльов бас. Отлично! Ти си тук у дома си. А Молли — додаде той, като видя, че се оглеждам — излезе; тя скоро ще си дойде.
— Трябва да ви кажа — заявих аз, като изпаднах в предишната си лекомислена искреност, — че много се зарадвах, когато научих за женитбата ви. По-добра жена — продължавах с неуместен и объркващ самия мене жар — мъчно е да се намери. Да, мъчно! — извиках, защото исках да говоря отведнъж за всичко, безсилен да изскоча от първата тема.