— Ти много ли си търсил, сравнявал? Голям ли опит имаш? — попита Дюрок, като ме хвана за ухото и ме накара да седна. — Мълчи. Учи се, когато влизаш в една къща, макар и след пет години, да кажеш няколко незначителни фрази, които се въртят около значителното, и затова като че значителни.
— Как? Вие ме учите?
— Моят съвет е хубав за всяко място, където още не са те познавали като бъбрив и буен хлапак. Хайде, добре. Разкажи за своите пет години. Звънецът е до тебе, протегни ръка и позвъни.
Разказах му приключенията на първия моряк в света, Сандерс Пруел от Зурбаган, където се бях родил под най-хубавото слънце, което осветява най-ярко само моята фигура, видима от всички, като Статуята на свободата, от шестдесет мили далече.
В това време прислугата внесе знаменит стар ром, който ние почнахме да пием от порцеланови чашки, като си опомняхме събитията от Сигналния пущинак и „Златната верига“.
— Хубава беше тази страница, нали? — рече Дюрок. Той се замисли, изразителното му твърдо лице отрази някакъв спомен и той продължи: — Смъртта на Ганувер беше за всички ни изненада. Не можеше да се допусне. Бяха взети мерки. Нищо не сочеше печалния изход. Очевидно вътрешното му напрежение се разрази с по-голяма сила, отколкото мислехме. Три часа преди края той седеше и говореше много весело. Той не написа завещание, тъй като вярваше, че ако го напише, ще приближи краят. Ала смъртта вече държеше ръката си над главата му. Но — Дюрок погледна към вратата — при Молли няма да подхващаме вече разговор за това — тя спи лошо, ако поприказва за тия дни.
В това време се чу леко почукване, вратата излеко се отвори и един женски глас почна да изговаря с разсъдителен нежен речитатив: „Нас-той-чи-во мо-ля да ме пус-нете, не мо-же ли да ви пре-ду-пре-дя, че то-ва съм аз, ду-шо мо-я…“
— Кой е там? — престорено високо се осведоми Дюрок.
— Дой-де зми-я-та о-чи-лар-ка — довърши гласът, вратата се отвори и вътре се втурна една млада жена, в която тозчас познах Молли. Тя беше в костюм с пепелив цвят и синя шапка. Като ме видя, засмяното й лице внезапно изстина, издължи се и отново пламна.
— Разбира се, аз ви познах! — рече тя. — С моята памет, и да не познаеш другарката от младите си години! Сандерсче, ти възкръсна, мили? Хайде, здравей и ми прости, че съчинявах стихове, когато ти сигурно си чакал моето появяване. Какво, вече пиете? Отлично, много се радвам и… и… не знам какво да ви кажа още. Засега ще седна.
Забелязах как я гледаше Дюрок и разбрах, че я обича много; и от начина, по който наблюдаваше разсеяните й бързи движения, у мене се роди желание да бъда някога в положението му.
С идването на Молли общият разговор премина главно върху мене и аз пак разказах за себе си, после се осведомих къде са Поп и Естамп. Молли без всякакво стеснение ми говореше на „ти“, като че бях все още предишният Санди, пък и аз, като се вгледах сега в нея, намерих, че макар да е станала напълно развита жена, запазила е в лицето и движенията си три четвърти от предишната Молли. И тъй, тя рече:
— Ти не би познал Поп, макар и „да знаеш всичко“, извинявай, но аз много обичам да дразня. Поп стана толкова важен, толкова положителен, че да си излезеш от кожата! Той върти голяма работа в една чайна фирма. А Естамп е в Мексико. Той замина при болната си майка; тя умряла, а Естамп се влюбил и се оженил. Няма да го видим вече.
Аз имах желания, които не можех да изпълня, и се измъчвах безкрайно от тях, като се усмихвах и разговарях, сякаш бях навит. Искаше ми се да кажа: „Да извикаме, да се учудим и ужасим — да потънем във вълнението на миналия преди пет години ден, да върнем това остро напрежение на всички чувства. Вие, Молли, сте за мене първата светла черта на женската младост, увенчана със смях и скръб, вие, Дюрок — първата твърда черта на мъжество и достойнство! Срещнах ви ненадейно. Защо седим тъй сдържано? Защо нашият разговор е тъй потиснат, тъй отвлечен?“ Защото прескачащите от един предмет на друг разговори ценях малко. Жар, страст, сълзи, клетви, проклятия и ръкостискания — ето от какво се нуждаех сега аз!
За всичко това, уви, тогава не бих намерил думи, но много добре чувствувах какво не достига. По-късно научих защо малко си спомняхме тримата и не бяхме увлечени от миналото. Но и сега забелязах, че Дюрок насочва разговора като с кормило и се придържа повече към прохладния север, отколкото към горещия юг.
— Кой знае? — рече Дюрок на нейното „няма да го видим“. — Ето Сандерс Пруел седи тук и се опива малко по малко. Срещите, и то неочакваните, се случват по-често, отколкото е прието да се мисли. Всички ние се връщаме на старата следа, освен…